Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Пуснете седалките от стените! — чу се отново гласът, който доста небрежно произнасяше граморските думи.
Пехотинците се подчиниха и тежко се отпуснаха върху дъските. Над тях като глухи барабани думкаха стъпките на други бранници. Радослав, Пбгаркх и още двамина грамори се настаниха. Седналите преди тях можеха да излязат само ако стъпеха на раменете им. Сядащите в момента ги затапиха по същия начин. Дружината се натикваше като цаца в консервна кутия. Вече заелите местата си войници предпазливо се въртяха, отпускаха ремъци, поставяха зачохлени оръжия между коленете и се подпираха на тях, поради липсата на облегалки. Някъде отзад избълбука манерка, отстрани някой тихо заговори с чифтака си, друг шумно си пое дъх, трети сдържано кихна… Дружината приключи с разполагането — натоварихме се! — и за кратко настъпи глуха тишина.
После изтропаха стъпките на моряка, който им бе показал къде да се разположат. Дичо зърна само краката му, обути във високи сандали, каквито преди не бе виждал — горните ремъци пристягаха шалварите под коленете. Матросът тихичко мърмореше под носа си нещо като „Добре, добре“, сякаш отмяташе как са се справили пехотинците. Сетне той прескочи дъсчената траншея на полутрюма, развяха се предници на елек, над граморските шлемове се люшна кривата му къса сабя с широко острие. Морякът продължи по пътеката с местата за гребците и почти на четири крака се покатери по стълбата. Отгоре се дочу гласът му, но този път езикът бе съвършено непознат.
Дичо се опита да свали шлема си, но лактите му опираха Пагар от едната страна и борда от другата. Затова последва примера на другарите си — сложи лакът на късата странична дръжка на брадвомеча си и подпря бронирано чело на изправеното оръжие. Козирката на шлема леко чукна острието на алебардата през брезента на калъфа. Радослав потисна въздишка и си забрани да мисли за нападение срещу флота. Притвори очи.
Над главите им отново забумтяха стъпки — галерата товареше нови войници.
Дрямката му бе секната от изблик на паника. Дичо подрипна на място и едва не извика — отвън бучеше вода! Грохот на водопад?!
— Висоководието, приятелю — обади се Пагар успокояващо. — Приливът.
Репликата не подейства веднага на нервите му. Той се сви, стегна се — неразсънен, бездумен, объркан, с представата за тъмна водна стена, която захлупва галерата, издавя заклещените в недрата ѝ войници като кутрета в торба, а сетне разбива съда на трески…
Змейските люспи останаха равнодушни към човешките страхове, но от тях дойде усещането за движение. Минута по-късно корабът съвсем осезаемо се люшна и Радослав стисна дръжката на алебардата. Неколцина от отряда със съскане поеха въздух през зъби.
Техният преглътнат страх го застави да се вземе в ръце. Съсредоточи се.
Галерата се плъзгаше, вода шумеше под краката и отстрани, зад обшивката на борда. Дружно скръцнаха весла от двете страни на полутрюма. Плясък. Шушнене на пяна. Тласък. Още един. Корабът набираше скорост. Отгоре притичаха двама или трима, изплющя платнище, забучаха въжета като обтегнати струни на контрабас. Къси подвиквания. Нещо хорово мучеше… не… аха. Бяха гребците — пееха, навярно със стиснати устни, някаква мелодия без думи. Ритмично шляпаха веслата, изквичаваше дърво върху желязо. Галерата ускоряваше. Дичо усети, че е с гръб към посоката на движение.
— Дълго ли спах, Гари?
— Няма и четвърт ури, Расуау. Тръгнахме… — в гласа на грамора се усещаше и възторг, и страх. Очите му по котешки проблеснаха, отразили светлик от окачения фенер, който се клатушкаше като махало.
Радослав почеса брадичка в яката на нагръдника си и нарочно високо и безгрижно произнесе:
— Някой да ме събуди, като стигнем!
След малка пауза от всички страни се донесе кикот. Вече унасяйки се, той се почуди какво пък толкова смешно е казал.
Проспа не повече от два, най-много три часа. Събуди се схванат, всичко наоколо му се струваше изтъкано от неудобство, разпокъсано и нереално. Под клепачите си сякаш имаше пясък, страшно му се ходеше по малка нужда.
Докато се чудеше кое от двете да направи — да се измъкне навън или да поиска кофа, а това със сигурност пак щеше да предизвика веселие, — квирините започнаха да извеждат нагоре групички от по няколко души, за да се поразтъпчат.
Той изтрая да дойде редът му, на палубата примижа от дневната светлина… и забрави за физиологичните си потребности.