Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ето, натам! Стягът на аравата наша!
Грамор и човек се затичаха към своята колона и едва успяха да се включат в опашката на дружината. Край тях шурна конница, докосвайки ги, бръснейки със стремена като вихър. Радослав и Пагар влязоха в тежкия ритъм на барабаните, запромъкваха се към маршируващия в средата на колоната отряд. Без да спират, дванадесетниците провеждаха поименна проверка:
— Рас-уау?! Пбгаркх?!
— Тук сме!
— Стегни редици! Не изоставай! Всичко изгубено ще получите на корабите! Премини на бяг с къса крачка! Бързо, бързо, бързо!
В небето отново сияеха звезди, в Лагера пак гръмнаха експлозиите на обстрела.
Като ниски облаци преминаха скърцащите ветроплани. Над тях присветна нещо — дали метеори, дали нови вражески ракети… С гръмотевично изфучаване прелетяха някакви двойки същества… Дичо се спъна. Колоната му попречи да се огледа подир летците. Само полъх го докосна — и толкова.
— Подравни редиците! Марш, марш, марш!
Походът бе започнал.
Лагерът на Северната армия опустяваше бързо.
Още тлееха неугасени пожари, още кисело димяха кратерите от бомби. Последните колони звънтяха с оръжие. Олелията в цивилните катуни едва слягаше, укротявана от брастагу, заети с евакуацията. Още бучеше, хленчеше и проклинаше мракът, звездите не смееха да се появят, под краката се тресеше… а по тъмните плацове на потеглилите арави запъплиха грамадните шестокраки животни. В светлината на факли и жарави гигантите теглеха исполински плугове, други разравяха с бивници убитата от тъпкане земя. Селяни, седнали на гърбовете им, с пълни шепи пръскаха семена, други тичаха подире и безредно бодваха тук фиданка, там храст.
Закапа дъжд.
Към каменните градежи пристъпиха резервните подразделения на джуджетата-скалозаклинатели. Мълчаливи, подобни на видения тиловаци доразглобяваха Периметъра и другите дървени постройки, спретваха шлепове и салове, които пращаха към морето. Доброволци от катуните засипваха бившите светлинни ями.
В тях положиха загиналите при обстрела, посадиха върху мъртвите тела млади дървета…
… След настъпването на Райко-изгрева вече почти нищо не подсказваше, че в тази долина е имало Лагер. Попилата силни възраждащи заклинания почва се бе покрила с два пръста висока и гъста трева. Племената, изпратили на война свои събратя, също бяха напуснали мястото. Те се завръщаха по родни степи, планини, блата и дъбрави.
И само в центъра на заличения стан стояха девет наредени в кръг каменни колони, високи по три разтега. Приличаха на зъби. Бяха нашарени с хиляда и двеста монограма и край тях още пълзеше и се усукваше ароматен пушек от жертвените гърнета и урни.
Тръстиките по бреговете на реката тихо шепнеха бъдещите легенди за Великия борейски поход.
Походът
„Кровью вымокли мы под свинцовым дождëм“