Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Миг. Два.
Осъзна какво става.
Сякаш невидима ръка внезапно му бе запушила устата, а змейската кожа извика във всяка клетка на тялото: опасност! Не чу свистене, но изневиделица изгърмя страшно и пламна, облак искри се изду като балон и повали чифтаците върху дъските.
Четвърт минута по-късно Дичо се съвзе. Светът продължаваше да е цял, не бе разтрошен на парчета, но сякаш беше потънал в моментна глуха тишина. Експлозията още сгъстяваше въздуха навред из охранявания от тях участък на Периметъра.
„Не е далекобойна артилерия — хладнокръвно щракаше изключваните варианти вътрешният му глас. — Не е бомба, нито минохвъргачка, защото първо би се чул воят на снарядите… ето го, чак сега идва…“
Щом не са оръдия, нито бомби или мини, значи…
Радослав заблъска смразения от ужас грамор да слизат от клатушкащата се кула. По стълбите се опипа за раницата-колан и нарами влачената алебарда. Молеше се наблюдателницата да не се срути, преди да са стъпили на земята.
Пагар се подчиняваше като автомат.
На по-долната площадка двамата залегнаха и инстинктивно закриха глави с ръце.
Втората експлозия отнесе горната част на кулата, посипаха се трески. Слава на небесата, че по чудо се отърваха, отломките не ги затиснаха, нито удариха.
Изправиха се на колене, погледите им се лепнаха за небето. Виждаха третата вълна.
Този път наистина не беше ракета, която да удари, а после да ги връхлети звукът от полета ѝ. Това, което сега летеше горе, бе невиждано ярък и огромен болид. Огнено-димното кълбо като че ли забавяше скоростта си… и започна да се уголемява… Дичо разбра, че болидът пада.
Падаше върху Лагера!
— Скачай, Гари!!! — изрева той и хвръкна в мрака.
Тупнаха в тревата отвъд Периметъра, претърколиха се, граморът изохка, но повече от уплаха.
Радослав се огледа за тътнещия метеор. Не можеше да прецени размерите му, но, съдейки по шума, вероятно щеше да погълне целия стан! Помисли си го и замръзна, а граморът зяпна, безкрайно поразен от зрелището.
Болидът приближаваше. Първо ги натисна тътенът на ударната вълна. Пагар се окопити, но не последва понечилия да хукне Дичо, ами наду сигнален рог. Определено реагираше със закъснение, но напълно според наученото във войската.
Ала това бе излишно — граморът и сам го разбра, още преди от Лагера да загърми тропот на барабани… сирената на падащото кълбо ги погълна. Ревеше като орляк пикиращи бомбардировачи и в съзнанието на Радослав изникнаха кадри от стари кинохроники: ескадрили от нацистки Ю-87 „Щука“ сриват някакъв град, тичат обречени хора… Въпреки ученията и тренировките, Дичо въобще не очакваше да чуе този звук — писък на лавина авиобомби!
Изтрещя!… Но не болидът, а мрежа лилави и зелени мълнии, които се издигнаха от Лагера насреща им. Кълбото пламна още по-силно, от него се откъснаха тежки капки огън, под угасналите сякаш от уплаха звезди заваля дъжд от жупел. Огнената сфера ги облъхна с жар и се отклони с грохот, тласкана и бъхтена от светкавиците. Сетне се понесе към скалните ридове с потискащ вой като улучена от зенитки летяща крепост… Баща му бе разказвал за такава над Панчарево, когато бил хлапе и дошъл на гости в столицата! От страшната крилата машина се сипел златният дъжд на месинговите гилзи от бордови картечници и оръдия… Болидът ги освети с морави отблясъци. Дичо скочи на крака. Наоколо падаха догарящи парцали, зад Периметъра гърмяха бойни тръби. Огненото кълбо се заби в скалите на няколко връста от шанцата на ветролетите, кинжали риж пламък щръкнаха в небето!… Откроиха се черните силуети на спешно издигащите се хвъркати гемии, завеса от нови мълнии ги прикри от шрапнелите… Взривът довя до двамата другари горещ въздух и ушите им пак заглъхнаха от вълната високо налягане. Косите на Радослав се развяха от вятъра. Пагар го теглеше и викаше през кашлица:
— В аравата да се връщаме, Расуау! Роговете зоват, бързо!
— Ами… Кой ще пази Периметъра? Може да последва сухопътна атака!
— Тварите на Нощта защитата на Оградата вземат! Да се махаме! Да не изкушаваме на мрака рожбите, нищо че съюзници сме сега! Стреснати и те като нас са…
И наистина, сгъстената от заревото на пожари тъмнина мърдаше — щураха се неясни сенки, святкаха бледи очи, нокти, зъби…
Чифтаците се втурнаха през останките на съборената кула. Миризма на пушек — скоро и самият дим, понесъл се на чаршафи — удари в ноздрите на Дичо. Барабани мереха влудяващо бавен такт. В Лагера нямаше паника, макар да горяха няколко шатри и дървени постройки. Някъде от стана на зеления легион се издигаше стълб нашарен от огън дим. Пагар жално простена. По улиците на гарнизона се суетяха обозни чинове, тъпчеха пожарите, трупаха имущество в платнища и каруци, удържаха стада уплашени животни, сбирайки ги накуп с дълги камшици. В лек тръс се носеха колони войници, подрънкваше снаряжение, командири викаха на спъващите се подир нещо изтървано редници да не се туткат. Гигантопитеци трескаво разглобяваха дървените блокхауси. Ревяха свирки, тръби, рогове… Факли и огньове опушваха знамена над гора копия и алебарди. Отблясъците караха очите на грамори и фамори да светят по котешки.