Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Брегът отпред препускаше право в зениците на Радослав — приливът настъпваше, а заедно с него връхлиташе яростната войнишка вълна, яхнала стихията.
— Внимавай! Три разтега под кила! Малко напред! Готови… Сега!!!
Крайбрежните камъни застъргаха дъното на кораба толкова осезаемо, сякаш раздираха коремите на десантиращите. Трясък!
… студена разпенена вода удари дружините в гърба, покривайки острите скали, над които бяха прескочили заедно с вълната. Палубата се раздруса и изчезна изпод краката, мнозина бойци извикаха от моментна уплаха. Обезсиленият океански вал отми атакуващите от разтрошената галера и ги изхвърли на брега.
Водовъртеж грабна Радослав, оглуши го, потопи главата му, в ушите забълбука, коленете се удариха в нещо твърдо, той се претърколи и остатъците от вълната преляха около него. Наситен със звуци въздух нахлу в устата му.
— Напред напред напред!
Вече крещяха квирините, не борейските мореходци.
Изтърсени върху брега като раци от каца, пехотинците припряно скачаха на нозе или трескаво пълзяха напред, далеч от линията на прибоя, за да не ги повлече водата обратно, където отломките, заедно със следващите талази настъпващи орди, щяха да ги смажат.
Заслепени от светкавичната въртележка, от плисналите в очите им солени пръски, атакуващите се ориентираха единствено по слух, осланяйки се на лумкащите от безопасната суша барабани и тръбни призиви:
„Насам насам насам!“
Дичо се опомни за кратко едва на стотина или повече крачки от прибоя. Дружината спешно се строяваше в походна фаланга за евентуален насрещен бой. Той успя да се обърне за малко.
От кипящата морска пяна на брега изпълзяваха нови безредни тълпи, по петите ги следваха високи тътнещи вълни, отрупани с галери, шлепове и парчета от кораби. В бръснещ полет над прилива се шмугваха въздушни гемии, които люлееха пълни с крушенци мрежи…
Дъхът му секна — нещастниците, току-що изхвърлени на брега, всеки миг щяха да бъдат пометени от водните лавини!
Нов удар на прибоя не успя да застигне десантиращите, които подтичваха някак смешно, но пък се откопчиха от розово-черната пяна, в хаоса на която се премятаха нови разпилени дружини.
— Бегом! — изрева колкото му глас държи дванадесетникът и Радослав усети, че е благодарен, задето го откъснаха от кошмарната, омайваща, откачена и абсурдна гледка.
— Напред!
Напред — по стръмни дюни. Напред — затъващи в пясъка. Войниците преметнаха оръжия и щитове на гръб и препуснаха нагоре по склона, издълбан от високите кашепски приливи, на четири крака. Без да се замисли, Дичо последва примера им. Не го биваше много в маймунски бяг, но по стръмното се оказа удобно даже с неговите, човешки къси ръце. Предните, сполучили да се покатерят горе, протягаха дръжките на копията и алебардите си, изтегляйки изоставащите.
Напред! Напред — плюейки вода и пясък. Напред — жвакащи с подгизналите си дрехи, дрънкащи с доспехите. Напред — изтръгвайки нозе от сипкавите дюни. Напред — с усещането, че ей сега ще долети изневиделица последната точка на твоята орисия, във вид на куршум, стрела, шрапнел, ракета, лъч от бластер, плазмен пакет или Райко знае каква гадост… напред!
Запъхтяна, дружината най-сетне стъпи на по-твърда почва и се скупчи да си поеме дъх.
Обленият с ръждива светлина бряг гъмжеше от войска. Отзад гърмеше и съскаше приливът, отпред остро звънкаше и виеше сражението. Ала полковите барабани и тръби не зовяха в битка.
Втората вълна на десанта застина.
Радослав оправи шлема си, озърна се за Пагар, после източи шия като гъсок.
Отрядът бе приклекнал на едно коляно в очакване на команда. Стръмните хълмове на остров Дилмун чезнеха в ниски облаци. Тук и там догаряха храсталаци. Потокът войници от първия ешелон се всмукваше в тесни проходи между хълмовете, върху чиито склонове тъмнееше гора. Сред дърветата святкаха оръжия.
Квиринът и знаменосецът разглеждаха пергаментни свитъци, хвърлени им в движение от вестоносец, яздещ подскачащо като заек грзу. Когато се отдалечи, по него откриха стрелба с лъчево оръжие или трасиращи куршуми, но грифонът им избяга с лудешки зиг-заг, вестоносецът се сля с гърба на животното, а секунди по-късно огневата точка се задави и млъкна. Инстинктивно свели гърбове, легионерите отново вирнаха глави.
Отляво, на около хвърлей и нещо, имаше огромен окоп с висок бруствер от чували, пънове и камъни. От по-плитките краища на трапа се подаваха върхове на шлемове с белите пискюли на Първи легион. Но чевръстата им шетня не беше бой — те прехвърляха барикадата от другата страна на окопа, сякаш се подготвяха за отбрана. Появиха се тежкострелци, надвесиха се над другарите си, почнаха да монтират триножници и да качват върху тях залпови арбалетни оръдия, които много скоро настръхнаха и се озъбиха със снопове остриета към вътрешността на острова. Колобър-артилерист докосна жилата, заредени в единия копиемет, и по тях засияха жълто-зелени пламъчета. Секунда — и копията с фучене и искри излетяха като огнени метеори, изгубвайки се във високия слой мъгла.