Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Радослав преглътна.

— Да, Гари.

— Тогава — убедено заяви граморът, — не ще да настъпи най-лошото за Горната земя. Не може ти само инакъв да си, не може ти само да пречиш на лошата Съдба на Света свой. Има и като теб други! И щом преборите глутниците от ония, кои жалки са или направо духом мъртви, без глутница като тях да ставате, Пътят на Горната земя сменен ще бъде! Ти… това ли дошъл си от нас да учиш, Расуау?

Дичо мълком гълташе сълзите, които размазваха звездното небе над него. Граморът деликатно изчака.

— Май тъкмо за това съм тук, приятелю…

— Расуау! Аз обичам да съм приятел твой.

— Ей, ти си страшен!

— Страшен?

— Страхотно готин.

— Не разбирам, ала грее мисълта твоя. Ще да е много хубаво нещо да си казал за мен. — Пагар се подпря на алебардата си и огледа небосвода. — Кога Походът свърши, в Равнините ще дойдеш, където живея! — заяви той. — Ще запозная теб с вятъра, дето в тревите пълзи, пък литва сетне да роши пернатите. Ще покажа на сърцето твое как на Кашеп сърцето тупти, а в него туптежа на Земята своя ще чуеш. Ще видиш колко прекрасно е сняг да пада, остър като от стрели сноп правен, да гали теб Янкул, а после Райко да суши като над огън. Ще разбереш кое място да разореш чака и вкусна царевица да насадиш или то по-добро е за плод земен, а още кое пасище иска да бъде. Ще научиш да различаваш във времето на лова кое животно съдено му е плячка твоя да стане и теб да нахрани, а кое, нека и в капана хванато, още има Съдбата своя да дири, пък ти дълг имаш към него живо да го запазиш. Само ти ще си, небето и Равнината. Гласа ще чуеш. И ще намериш себето свое. Трябва да научиш как следва се Съдбата. Искаш ли, Расуау?