Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Загледан в тялото на делфина, Радослав не смееше да се обърне към отрядника.
Изведнъж му бяха просветнали няколко неща наведнъж. Ндрангнекх преливаше от съчувствие. Очевидно според неговата преценка на Дичо му предстоеше да воюва против свои сънародници. И затова искаше да го повиши! Не да го арестува като заподозрян в шпионаж! И никой от съратниците му в отряда, които се радваха на „отпушения му език“, с нищичко не показа, че изпитва към него недоверие, че го подозира в подмолност!
За пореден път бе научил нещо важно за граморите — че психиката им наистина е различна от средночовешката. И че са доста деликатни — или поне онези от тях, които ставаха за младши лейтенанти като Ндран.
И така — пеон… В щаба. Далеч от кръвта. Няма да разпаря кореми и да сече глави. Няма да убива — не и със собствените си ръце. Няма и самият той да… да загине, нека си го каже направо. Тоест — по-малко вероятно е. Съвсем изгодно предложение…
Направо блестящо.
Радослав поклати глава:
— Не, отрядник. Благодаря ти, само че трябва… да се бия. Рамо до рамо с вас.
„Макар да не знам точно защо, но трябва, Ндран“ — добави наум.
След дълго мълчание дванадесетникът рече:
— Руната-звание е у мен. Съдбата е твоя, ти избираш. Няма късен избор. Но ако останеш в отряда… всички ще сме горди, Расуау. Да се бием рамо до рамо. Или под твое командване като квирин от пехану! — добави бързо. Сетне плесна с длани. — Май е време да излязат и другите навън, приятелю Расуау!
— А може ли да ида на веслата?
— Като ти дойде ред, разбира се! — отвърна без сянка от усмивка квиринът.
Приливната вълна абсолютно точно отговаряше на представите на Радослав: стена от тъмна вода с едва разпенен гребен. Именно тя понесе десанта към брега.
Дичо не вярваше, че в такъв момент ще му се иска да пищи неистово, и то не от възторг.
Пълната тройка луни сияеше над главите на настъпващите, планините на остров Дилмун от Борейския архипелаг се криеха в облачна шапка, оцветена в кърваво от изгряващия Янкул. Червеното слънце хвърляше мрачни лъчи откъм гърба на десанта.
Още преди да достигнат приливната зона, капитанът нареди на дежурните гребци да изоставят веслата. Моряците откачиха киловете от дънището на корпуса и ги зарязаха на произвола на морската стихия. После свиха платната и отсякоха мачтите — тъкмо навреме, първата вълна на прилива пое галерата върху снагата си.
Плоскодънният кораб летеше към брега в мантия от съскаща пяна като изгубена дъска за сърф. Всички войници бяха изкарани по тревога на горната палуба с готови за бой оръжия и в пълни доспехи. Повечето коленичиха на дека, здраво стиснали челюсти под шлемовете. Отляво и отдясно, отпред и отзад се плъзгаха останалите десантни кораби. Все още далеч, но с всеки миг по-близо, там, където ревеше прибоят, изтрещяваха експлозии, пламваха и угасваха огневите точки на отбраната. Ала най-отчетливо откъм брега се донасяше неистов и страшен върколашки вой.
Капитанът се провикна, без да щади гърлото си:
— Внимавай! Напред три педи!
Войниците припълзяха към носа, балансирайки галерата.
— Лакът ляво на борд! Крачка назад! Стой така!
От острова светна зеленикав лъч и моментално след това съсирек от звездна жар се шмугна по лъча като по жица. Гейзер от пара литна далеч отзад и отляво. Избоботи тъпият удар на взрива, превърна се в къс водопаден шум. Никой не посмя да се обърне, бранниците потулиха глави между раменете. Тутакси една въздушна гемия стовари облак подсилени със заклинание стрели в залива.
— Две крачки напред и вдясно! Леко, назад! Стой така!… Внимавай!!!
Отдясно внезапно се чу страшен вопъл от множество гърла. Всички трепнаха. Съседната галера се преметна встрани по гребена на вълната и от нея се посипаха войници. Корпусът ѝ на мига стана на трески.
— Надясно! Още! Върни се назад! Стой така!
Дичо стисна влажната дръжка на алебардата — дали от пръските морска вода, дали от изпотените му длани… Ала колкото и здраво да държеше оръжието, не укроти треперенето на ръцете си. Не смееше да отклони взор, но с ъгъла на очите виждаше картината на крушението — уви, с подробности, които не би желал да зърне. Грохотът на вълните заглушаваше виковете на давещите се.
Но ето че също така внезапно от тъмночервеното небе към разпадащата се съседна галера се спусна ветролет, от кила-елерон на който провисна спасителна мрежа.