Гай-джин (Част II)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част II)». Краткое содержание книги:
По-късно, докато се прибираше в покоите си, Йоши не можа да измисли никакъв вероятен спешен случай, който би могъл да изисква присъствието му в Йедо — дори втората тайно прошепната покана да посети френския флагман, която той нито бе приел, нито бе отказал, а бе отложил отговора си за след седмици, не беше спешна, — така че реши без отлагане да се заеме с плана, който той и съпругата му, Хосаки, бяха измислили. Сега Анджо и неговите стрелци му препречваха пътя. Какво да прави?
— Лека нощ, Анджо-сама — рече Йоши, вече взел решение. — Както винаги, ще те държа в течение. — Прикри тревогата си и макар да се чувстваше незащитен, пришпори коня си напред, като се насочи към далечната арка. Никой от стрелците не помръдна, чакаха заповеди. Неговите мъже и двата паланкина го последваха, чувстваха се също толкова беззащитни.
Анджо ги наблюдаваше как вървят. Вбесен. „Ако не бяха тези пушки, щях да го арестувам според плана. По какво обвинение? Предателство, заговор срещу шогуна! Но Йоши никога не би допуснал да го изправят пред съда, о, не, толкова съжалявам, глупаците ще го пречукат, докато той се опитва да избегне правосъдието.“
Внезапно пронизваща болка в червата му го накара слепешком да потърси място за сядане. „Бака лекарите! Сигурно има лек“ — помисли си той, после обсипа с още ругатни Йоши и мъжете, които бяха изчезнали под далечната арка.
Сега Йоши дишаше по-добре, студената пот вече не се стичаше по гърба му; Той подкара коня в тръс по-навътре в укрепленията, покрай слабо осветения коридор, покрай други конюшни и сарачници, докато стигна до последната стена. Стената беше облицована с дърво. Мъжете слязоха от конете и запалиха факлите си от пъхнатите в скобите на стената.
С камшика си Йоши посочи издутина от едната страна. Помощникът му скочи от коня и рязко я дръпна. Цяла част от стената се отметна навън и откри тунел, достатъчно висок и широк, та двама мъже да яздят редом. Йоши веднага пришпори коня си. Когато паланкините и последните мъже преминаха и вратата се затвори, той въздъхна с облекчение. Едва тогава прибра пушката в кобура.
„Ако не беше ти, Пушка-сан, помисли си с нежност — можех да съм мъртъв, а в най-добрия случай — затворник. Понякога виждам, че пушката е наистина по-добра от меча. Ти си заслужи име — древен шинтоистки обичай е да се дават имена на определени мечове или оръжия, дори на дървета или скали. Ще те наричам «Нори», което означава също «водорасло» и е игра на думи с името на Нори Анджо — ще ми напомня, че ти ме спаси от него и че един от твоите куршуми е предназначен за него, за сърцето или главата му.“
— Ийе, господарю — възкликна неговият военачалник, яздейки успоредно с него. — Беше чудесно да се види вашият изстрел!
— Благодаря ти, но на теб и всички воини бе наредено да мълчат, докато не ви разреша да говорите. Ти си понижен. Отивай отзад. — Оклюман, мъжът забърза. — Ти — рече Йоши на помощник-командира, — сега ти си моят военачалник. — Той се извърна на седлото си и продължи начело.
Въздухът в тунела беше застоял. Това беше един от многото тайни пътища за бягство от замъка. Замъкът със своите три рова и извисяваща се главна кула бе построен за четири години — петстотин хиляди мъже, по предложение на шогуна Торанага и без никакви разходи от негова страна, усърдно бяха работили денем и нощем, докато го завършат.
Подът на тунела се спускаше надолу и се виеше насам-натам, скалата бе изсечена отстрани на места, а другаде бе грубо зазидана, таванът бе подпрян тук-там, но бе добре ремонтиран. Снижаваше се, но без опасност. Отстрани вода закапа и въздухът стана по-хладен и Йоши разбра, че се намират под рова. Той загърна наметалото си по-плътно, мразеше тунела и почти му прилошаваше от клаустрофобия — наследство от времето, когато той, жена му и синовете му се намираха под строг тъмничен режим за почти половин година в помещения като зандан заради тайро И, и то не много отдавна. „Никога повече няма да се дам да ме затворят, се бе заклел, никога повече.“
След време подът се издигна и те достигнаха до края, който се отваряше към някаква къща. Това бе сигурно място, принадлежеше на предан на рода Торанага васал; предварително предупреден, той го приветства. Облекчен, че вече не предстоят неприятности, Йоши остави предната охрана да води.
Нощта бе приятна и те яздеха в тръс през града по малко познати пътеки, докато стигнаха покрайнините и първата бариера на Токайдо. Враждебната охрана там веднага стана покорна, виждайки знамето на Торанага. Те бързо отвориха преградата и се поклониха, после затвориха, всички умираха от любопитство, но бяха достатъчно умни да задават въпроси.