Гай-джин (Част II)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част II)». Краткое содержание книги:
— Много задоволително, Сър Уилям — каза сърдечно Сьоратар на френски, хвана го под ръка, като се стремеше да го смути отново. — Добра работа.
— Твоите господари в Елисейския дворец газ ще пикаят, когато си поискаме десетте хиляди в злато отвърна Сър Уилям, леко засегнат, но не съвсем — като се изключат оръдейните салюти, бе направил огромна крачка напред. — Така или иначе, беше голям жест, Анри, макар и скъп.
Сьоратар се изсмя.
— Те твърдят, че ще изплатят двайсет гвинеи.
— Готово! Ще вечеряте ли с нас в Легацията? — Те си тръгнаха, без да обръщат внимание на високомерните, войнствени погледи.
— Благодаря ви, не. Тъй като приключихме с нашата работа, смятам да се върна в Йокохама днес, а не утре; има достатъчно време, а и морето е спокойно. Защо да чакате „Пърл“, елате на борда на моя флагман, можем да вечеряме по пътя, а?
— Благодаря ви, аз ще изчакам до утре. Искам да се уверя, че всичките ни момчета ще се върнат благополучно с нашия превоз.
Зад тях, незабелязан в навалицата, Тайърър чакаше Андре, коленичил, за да нагласи катарамата на обувката си; не бе разбрал, че Тайърър го гледа, и започна шепнешком разговор с японския преводач. Мъжът се поколеба, после кимна и се поклони.
— Домо.
Андре се обърна, видя как Тайърър го оглежда. За стотна от секундата се усети хванат натясно, после се усмихна и приближи към англичанина.
— Е, Филип, Мина много добре, нали? Мисля, че ти се справи отлично и със сигурност си прибавихме по някоя нашивка.
— Не аз, ти спаси положението. И моята чест, за което много ти благодаря. — Тайърър се намръщи разколебан, докато следваше колоната. — Макар че блестящо намери изход от задъненото положение, между казаното от теб на английски и казаното на японски имаше разлика, нали?
— Не чак толкова, mon ami, съвсем незначителна, не си струва да я споменаваме.
— Не мисля, че Сър Уилям ще се съгласи.
— Може би да, може би не. Може би грешиш. — Андре се засмя насила. — Не е разумно да тревожиш посланик, нали? Покритото мляко котките не го лочат.
— В повечето случаи да. Какво каза на преводача?
— Благодарих му. Mon Dieu, мехурът ми ще се пръсне, а твоят?
— Също — потвърди Тайърър, сигурен, че Андре го лъже за преводача. „А защо не? — мислеше си от новата гледна точка. — Андре е враг, ако не враг, то противник. Използва всеки нюанс, за да извлече полза и умилостиви Сьоратар, Франция и себе си. Съвсем честно. За какво ли е помолил тайно? Да предаде съобщение, да, но какво? Какво тайно съобщение? За какво бих помолил тайно аз?“ — Ти помоли за среща насаме с господаря Йоши, нали? — рискува той. — За теб и за господин Сьоратар.
Изражението на Андре Понсен не се промени, но Тайърър забеляза, че кокалчетата на дясната му ръка върху парадната сабя побеляха.
— Филип — рече му с половин уста. — Бях ти добър приятел, откакто си пристигнал, помогнах ти да започнеш да учиш японски, запознавах те с всичко тук, нали? Не ти се бъркам за тайния ти самурай Накама, макар да подочух, че имал и други имена. Не си ли…
— Какви други имена? — запита Тайърър, внезапно изнервен, без да разбира защо. — Какво знаеш за него?
Андре продължи, сякаш Тайърър не бе казал нищо:
— Не подпитвам нито теб, нито него, макар да те предупредих да внимаваш с японците, с всеки един от тях; имаше достатъчно време да ми разкажеш за него, ако искаше, като на приятел. Помни, че сме на една и съща страна, Филип, ние сме слуги, а не господари, ние сме приятели, ние сме в Япония, а тук гай-джин наистина трябва да си помагат един на друг — както аз те представих на Райко, която те заведе при Фуджико, нали? Хубаво момиче е Фуджико. Най-добре е да притежаваш малко галски реализъм, Филип, по-добре пази тайната информация за себе си, по-добре се пази от твоя Накама и помни какво съм ти казвал десетки пъти: в Япония мисли като японец.
Малко преди залез-слънце същия ден Йоши бързаше по мрачен ветровит каменен коридор в централното крило на замъка. Сега бе облечен с характерното си кимоно с два меча, отгоре с плащ за яздене, с гугла. На всеки двайсет крачки премигваха маслени факли, поставени в железни скоби до нишите за стрелците, които служеха и за прозорци. Навън въздухът бе хладен. Пред него се намираше витата стълба, която водеше до личните му конюшни отдолу. Той изтича по стъпалата.
— Стой! Кой… О, толкова съжалявам, господарю! — поклони се часовият.
Йоши кимна и продължи. Из целия замък войниците, конярите, прислужниците се приготвяха за сън или за нощните си задължения, следвайки всеобщия световен обичай да се ляга, щом падне нощта. Само преуспяващите палеха светлина нощем, за да виждат, четат или играят.