![Полунощ 2 [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/2/polunoshch-2-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ 2 [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Беше тихо и спокойно. Видя отражението си в огледалната врата на гардероба и се сепна. Сърцето и? заби лудо… Не, беше сама.
Слезе на първия етаж и прекоси коридора към кухнята. Бяха почистили подовете и измили стъклата на бюфетите. Миришеше приятно на борово масло и восък, на дърво. Прекрасен аромат.
На дървения плот в малката стая до трапезарията имаше стар черен телефон. Тя вдигна слушалката и набра хотела.
- Какво правиш?
- Лежа самотен в леглото и се самосъжалявам. Тази сутрин с Аарън ходихме на гробището. Изтощен съм, всичко ме боли, все едно са ме били. А ти къде си? Не си в къщата, нали?
- Напротив, сега тук е топло, празно и всички вещи на старицата са изнесени. Матраците са сменени, а таванският етаж е почистен.
- Сама ли си?
- Да. И е прекрасно. Цялата е озарена от слънцето. - Тя се огледа, светлината струеше през френските прозорци на кухнята и тези в трапезарията. Дървеният под сияеше. - Определено съм съвсем сама.
- Ще дойда.
- Не, тръгвам за хотела, ще повървя пеша. Искам да си почиваш и да идеш на лекар.
- Глупости.
- Някога правили ли са ти електрокардиограма?
- Разбира се, след като ме спаси от удавяне. Сърцето ми си е съвсем наред. Но имам нужда от огромни дози еротични удоволствия.
- Зависи какъв ще е пулсът ти.
- Хайде, Роуан, няма да ходя на никакви лекари. Ако не дойдеш до десет минути, аз ще дойда да те взема.
- Идвам.
Затвори телефона.
За миг се сети за нещо, прочетено в досието, нещо, което Артър Лангтри бе написал за срещата си с Лашър, че сърцето му започнало да прескача и му се завило свят. Но той все пак е бил доста възрастен.
Колко тихо беше тук. Чуваше се само песента на птиците в градината.
Тя прекоси бавно трапезарията и мина през вратата с форма на ключалка към салона. Обърна се да види отново вратата, чувстваше се съвсем мъничка тук. Светлината просто обливаше цялата стая, подът сияеше.
Заля я прелестно усещане на доволство. Всичко е мое.
Постоя неподвижно няколко секунди, слушаше, отдаваше се на усещането. Опитваше се да се наслади изцяло на момента, да си спомни агонията от предния и по-предния ден и да усети разликата, прекрасното, великолепно облекчение. И отново онази странна, мрачна история на Таламаска я успокои, защото тя самата и нейните тъмни тайни имаха място в нея. Можеше да намери избавление, а това бе най-важното от всичко.
Обърна се да тръгне към предната врата и тогава за първи път забеляза висока ваза с рози на масата в салона. Дали Джералд ги беше донесъл? Може би е забравил да и? спомене.
Спря и заразглежда красивите цветове. Всички бяха кървавочервени, идеални за погребение, помисли си, сякаш току-що бяха извадени от разкошните венци на гробището.
Това я накара да се сети за Лашър и внезапно я заля хлад. Цветя, пръснати в краката на Деидре. Цветя на гроба. Всъщност се притесни толкова силно, че чуваше ударите на сърцето си в тишината. Що за абсурдна идея. Вероятно Джералд беше донесъл цветята, или пък Пиърс, когато бе дошъл да види матраците. Все пак това си беше съвсем нормална ваза, наполовина пълна с вода, а това си бяха съвсем обикновени рози от магазина.
И все пак и? се стори доста зловещо. Сърцето и? отново заби лудешки и тя осъзна, че в букета определено има нещо странно. Не беше специалист по розите, но тези и? се струваха доста по-едри от обичайното. Изглеждаха огромни и увиснали. И тъмночервени, като кръв. Пък и листата… Листата на розите винаги имаха форма на бадем, а тези бяха на точици. Всъщност на всяко имаше различна шарка от точици. Колко странно. Сякаш бяха някакви диви, мутирали рози, продукт на случайна кръстоска.
Не помръднаха ли? Издуваха се. Не, просто се разтварят, както правят всички рози - отварят се малко по малко, докато не се разпаднат на увехнали листенца. Роуан разтърси глава. Чувстваше се леко замаяна.
Вероятно Пиърс ги беше оставил. Пък и какво значение имаше? Щеше да му се обади от хотела, за да го попита и да му благодари.
Тръгна към вратата, като се опитваше да възвърне доброто си настроение, да вдишва превъзходния топъл въздух, изпълнил къщата. Беше като в храм. Погледна назад към стълбите. На върха им Артър бе видял Стюарт Таунсенд. Е, сега там нямаше никого.
Никого. Нито в дългия салон. Нямаше никого и на верандата, засенчена от обраслата с растения мрежа.
Никого.
- Страхуваш ли се от мен? - попита тя на глас. Тези думи събудиха у нея странно вълнение. - Или очакваш аз да се страхувам от теб и те е яд, че не е така? Така е, нали?
Но и? отговори само тишината и мекото шумолене на розовите листенца, които падаха по мраморната маса.