Кралят

Бабата на Марисол кимна.

– Да. Аз имам неща за нея. Там.

И наистина – до входната арка на голямото помещение стоеше куфар на колелца.

Възрастната жена отново насочи вниманието си към храната; Асейл беше готов да се закълне, че по устните ѝ пробяга усмивка.

– Просто съм капнала. – Марисол стана и вдигна чинията си от масата. – Мога да спя цяла вечност.

Да не говорим за подобни неща, помисли си Асейл и също се изправи.

След като тя целуна баба си по бузата и ѝ каза нещо на майчиния си език, Асейл я последва – първо, за да оставят чиниите си в умивалника, а после при куфара. Искаше му се да обвие ръка около нея. Не го направи. За сметка на това вдигна багажа ѝ, когато тя понечи да го вземе.

– Позволи ми – настоя той.

Лекотата, с която Марисол прие, говореше, че все още изпитва болка. Асейл мина пред нея и я поведе към стълбището отвън. Всъщност те бяха две – едното се изкачваше към неговата стая, а другото слизаше в мазето, където имаше пет спални.

Бабата и братовчедите бяха на долното ниво.

Асейл погледна през рамо. Марисол вървеше зад него, тиха и мрачна, навела очи, раменете ѝ – увиснали от изтощение, което не беше само физическо.

– Ще ти отстъпя моята стая – каза той.

Не можеше да остане заедно с нея. Не и докато баба ѝ беше в къщата.

Макар че именно това искаше да направи.

– Благодаря ти – промълви тя.

Без да се замисли, Асейл отвори подсилената плъзгаща се врата със силата на волята си, разкривайки лъснатото стълбище от черно-бял мрамор от другата страна.

О… мамка му.

– Детектори за движение, а? – подхвърли Сола, без изобщо да се учуди.

– Да.

Докато тя изкачваше стълбите, Асейл се мъчеше да не обръща внимание на движенията на тялото ѝ. Струваше му се проява на върховно неуважение… особено при положение че тя куцаше.

Ала, прескъпа Скрайб Върджин, желаеше я както нищо и никой друг.

Покоите му заемаха целия горен етаж; от осмоъгълното помещение се разкриваше панорамна гледка към реката, далечното градско сърце на Колдуел, покритите с гори равнини на запад. Кръглото легло с извита табла в горната част бе поставено върху платформа в средата на стаята, под огледалния таван. „Мебелировката“ беше вградена: шкафове от масивна орехова дървесина, които служеха за масички, бюра, място за писане, те по никакъв начин не закриваха гледката от стъклените стени.

Асейл натисна едно копче до вратата и задейства завесите, които се плъзнаха от скритите си отделения, пищната им материя се диплеше на вълни, докато закриваше прозорците.

– За твоето усамотение – каза той. – Банята е ето тук.

Пъхна ръка покрай касата на вратата и натисна друго копче. Банята беше издържана в цвят на бадем и сметана, също като мраморните подове, стените и плотовете в тоалетната. Интересно, никога досега не се беше замислял за декора, но сега се радваше, че тоновете са толкова успокояващи. Марисол си бе заслужила покоя след спечелените с мъка битки.