Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Ивон кимна. Томи почувства, че и той се натъжава, по-добре беше да тръгва, преди да се разхленчи.
— Ъъ… Няма да кажеш…
— Не, не. Няма.
— Хубаво. Мерси.
Ивон стана и се приближи до него. Прегърна го. Цялата миришеше на цигарен дим. Томи щеше да я прегърне, ако ръцете му бяха свободни. Сега не бяха, затова сложи глава на рамото й и постояха така.
После той излезе.
Нямам й доверие. Стафан може да измисли какво ли не и…
Хвърли юргана и възглавницата на дивана в мазето. Лапна тютюн, легна и се замисли.
Най-добре да го застрелят.
Но Стафан не беше от онези, дето… не, не. По-скоро той ще улучи убиеца право между очите. И ще получи кутия бонбони от другарите си ченгета. Герой. После ще дойде тук да търси Томи. Вероятно.
Измъкна ключа, излезе в коридора и отключи скривалището, взе веригата със себе си. Използвайки запалката, за да си свети, мина късия коридор със запасите от двете страни — сухи храни, консерви, стари игри, портативен газов котлон и други принадлежности за оцеляване при обсадно положение.
Отвори една врата и хвърли там веригата.
Окей. Беше взел аварийни мерки.
Преди да напусне скривалището, той взе трофея, претегли го в ръка. Поне два килограма. Дали може да го продаде? Като метал. За претопяване.
Погледна лицето на стрелеца. Май доста приличаше на Стафан. Значи претопяване.
Кремиране. Определено.
Засмя се.
Най-яко щеше да бъде да се претопи всичко освен главата, а после да я върне на Стафан. Претопена маса метал и от нея стърчи тази глава. Едва ли може да стане. За съжаление.
Върна скулптурата на мястото й, излезе и затвори вратата, без да заключи с колелото. Така ще може да се промъкне вътре в случай на нужда. Не че му се вярваше да се наложи.
Просто за всеки случай.
Лаке изчака десет позвънявания, преди да затвори. Йоста седеше на дивана и галеше по главата котка на рижави ивици, не вдигна поглед, но попита:
— Няма ли я?
Лаке прокара ръка през лицето си и отвърна нервно:
— Как да я няма, по дяволите! Не чу ли, че си говорихме?
— Още едно?
Лаке омекна, опита да се усмихне.
— Извинявай, не исках… давай. Благодаря.
Йоста се наведе до масата така рязко, че притисна котката в скута си. Тя изсъска и скочи на пода, седна и се втренчи обидено в Йоста, който наля глътка тоник и солидна доза джин в чашата на Лаке, подаде му я.
— Заповядай. Не се тревожи, сигурно е…
— В болницата. Благодаря. Отишла е в болницата и са я приели.
— Да… точно така.
— Кажи го тогава.
— Кое?
— Уф, нищо. Наздраве.
— Наздраве.
Двамата пиха. След малко Йоста взе да си бърка в носа. Лаке го погледна и той си извади пръста, усмихна се сконфузено. Не беше свикнал с хора.
Дебела сиво-бяла котка се беше проснала на пода и сякаш дори главата си не можеше да повдигне. Йоста я посочи с глава.
— Мириам скоро ще ражда.
Лаке отпи голяма глътка, смръщи се. Всяка капка алкохол притъпяваше чувствителността му и той все по-слабо усещаше миризмата в апартамента.
— К’во ги правиш?
— Кое?
— Малките. Какво ги правиш? Оставяш ли ги живи?
— Да. Макар че най-често са мъртви. Напоследък.
— А? Тая, дебелата, викаш… Мириам?… утробата й е пълна с мъртви малки, така ли?
— Да.
Лаке изпи чашата до дъно, остави я на масата. Йоста посочи въпросително бутилката джин. Лаке поклати глава.
— Не. Почивка.
Наведе глава. Оранжев килим, така напластен с котешки косми, че изглеждаше като направен от тях. Навсякъде само котки. Колко ли са? Започна да брои. Стигна до осемнайсет. Само в тази стая.
— Никога ли не си мислил да ги… спреш? Ами да ги кастрираш или как се казваше… стерилизираш? Поне от единия пол, това ще стигне.
Йоста го погледна с недоумение.
— Как да стане?
— Да де.
Лаке си представи Йоста в метрото с… да речем, двайсет и пет котки. В кашон. Не. В торба, чувал. Отива при ветеринаря и ги изсипва: „Кастрация, ако обичате“. Изкиска се. Йоста килна глава.
— Какво има?
— Не бе, само си помислих… може да ти направят отстъпка за бройката.