Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

-      Добре.

Като насочваше пистолета ту към едно, ту към друго животно, Сакс тръгна внимателно напред. Кучетата едно по едно я усетиха и обърнаха гърбове на Пами. Момиченцето бе просто плячка за тях, Сакс - опасност. Започнаха да ръмжат и да скимтят, приклекнаха на задните си лапи, готови за скок.

-      Страх ме е - проплака Пами и отново привлече вни­манието им.

-      Шшшт, слънчице. Недей да говориш. Тихичко.

-      Мама. Искам при мама!

Пискливият ѝ плач раздразни кучетата. Те започнаха да обикалят, като душеха и ръмжаха.

-      Спокойно, спокойно...

Сакс заобиколи. Кучетата я следяха с поглед, очите ѝ, протегнатите ръце, пистолета. Разделиха се на две групи. Ед­ните останаха при Пами, другите се опитаха да заобиколят Сакс.

Тя се промъкна между Пами и най-близките три кучета.

Местеше пистолета наляво-надясно като махало. Черните очи на животните неотлъчно следяха черното дуло на оръ­жието.

Едно от кучетата, с проскубана жълта козина, изръмжа и пристъпи напред.

-      Мамо!... - проплака момиченцето.

Сакс бавно се приближи. Приклекна, хвана детето за блуз­ката и издърпа Пами зад гърба си. Жълтото куче се прибли­жи още.

-      Чиба! - извика Сакс.

Кучето пристъпи напред.

-      Марш!

Жълтото куче оголи кафявите си зъби, събратята му на­остриха уши.

-      Махай се, по дяволите! - изкрещя Сакс и го удари с цевта по муцуната. Кучето отскочи, изскимтя и побягна на­горе по стълбите.

Пами изпищя; останалите кучета се разлаяха. Започнаха да се боричкат помежду си. Един покрит с белези ротвайлер отпусна дебелата си муцуна на пода пред Сакс. Тя тропна с крак пред носа му, кучето подскочи уплашено и се втурна към стълбите. Останалите го последваха като хрътки заек.

Пами започна да хленчи. Сакс се сви, готова за стрелба, и отново зашари с фенера из мазето. Никаква следа от убиеца.

-      Няма нищо, слънчице. Отиваме си вкъщи. Всичко ще се оправи. Онзи човек, помниш ли го?

Детето кимна.

-      Тръгна ли си?

-      Не знам. Искам при мама.

Гласовете на останалите полицаи се чуха отгоре. Първи­ят и вторият етаж бяха обезопасени.

-      Колата и таксито, намерихте ли ги? - попита Сакс.

-      Няма ги. Сигурно е избягал.

„Не е там, Амелия. Няма логика да е там.“

-      Обезопасено ли е мазето? - извика един полицай.

-      Сега ще проверя. Изчакайте.

-      Слизаме.

-      Не. Сцената на престъплението е доста чиста, искам да я запазим такава. Извикайте само лекаря, за да види де­тето.

Младият лекар слезе и се наведе над Пами.

Тогава Сакс забеляза една следа в меката пръст. Тя во­деше към ниска, боядисана в черно метална врата. Прибли­жи се, като внимаваше да не стъпи върху следите, които ве­роятно бе оставил, и се наведе. Вратата бе полуотворена и, изглежда, водеше към тунел, тъмен, но не непрогледен, свър­зан със съседната сграда.

„Ето откъде е избягал. Мръсник!“

Тя бутна леко вратата. Отвори се без скърцане. От дру­гата страна на тунела, десетина метра дълъг, се виждаше бле­да светлина. Никакво движение.