![Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/8/kolekcinert-na-kosti-calibre-2-42-0-download.jpg)
Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]». Краткое содержание книги:
„Хайде!“
Обърна се отново.
Тръгна бавно напред.
„Нищо. Как го чувам, а не го виждам?“
Стената отпред бе гола. Без прозорци или врати. Сакс отстъпи към скелетите.
Думите на Линкълн Райм изникнаха в съзнанието ѝ: „Сцената на престъплението е триизмерна.“
Сакс вдигна поглед и освети нагоре. Зъбите на огромния доберман проблеснаха. Между тях висяха парченца сивкаво месо. Чакаше я като дива котка, на по-малко от метър, върху един висок перваз.
За миг и двамата останаха неподвижно. Като замръзнали.
Сакс инстинктивно наведе глава и преди да успее да вдигне пистолета, кучето се хвърли към гърлото ѝ. Зъбите му изтракаха по каската. Захапа връзката и започна да мята яростно глава, опитвайки се да ѝ строши врата. Стовариха се назад, до ръба на ваната с киселина. Пистолетът изхвръкна от ръката ѝ.
Кучето не пускаше каската, започна да я драска с крака - гърдите, корема, слабините. Тя започна да го удря с юмруци, но все едно биеше пън: доберманът не чувстваше никаква болка.
Кучето пусна каската, отдръпна се и се хвърли отново към лицето ѝ. Тя закри очи с ръка и песът захапа предмишницата ѝ, зъбите му се забиха в кожата. Сакс извади ножа си и го наръга в ребрата. Кучето изскимтя, пусна я и търти да бяга към тунела.
Сакс грабна пистолета и се хвърли след добермана. Наведе се, погледна през тунела, за да види как кучето скача към Пами и лекаря, който стоеше смразен от ужас.
Тя се опря на коляно и стреля два пъти. Единият куршум уцели кучето в тила, другият рикошира в стената. Кучето се свлече в краката на лекаря.
- Престрелка - чу Сакс по радиостанцията и шестима полицаи се втурнаха в мазето, изритаха мъртвото куче настрани и заобиколиха момиченцето.
- Няма нищо! - извика Сакс. - Аз стрелях!
Полицаите свалиха оръжие.
- Кученцето умря... - заплака Пами. - Тя уби кученцето!
Сакс прибра пистолета и се провря обратно по тунела.
Прегърна момиченцето.
- Мама!
- Скоро ще видиш майка си. Веднага ще ѝ се обадим.
Като се качиха на горния етаж, тя остави детето и се обърна към един млад полицай:
- Загубих си ключа от белезниците. Бихте ли дали вашия да ѝ ги свалим? Отворете ги над чист вестник, завийте ги и ги поставете в найлонов плик.
Той извъртя очи:
- Слушай, маце, намери си някой новобранец да го командваш.
Тръгна да излиза.
- Сержант - излая Бо Хауман. - Изпълнете заповедта!
- Но, сър - запротестира младежът. - Аз съм барета.
- Вече не - промърмори Сакс, - назначен сте в Криминологическия отдел.
Карол Ганц лежеше по гръб в една стая със стени в много наситено бежово. Гледаше в тавана. Мислеше си за преди няколко седмици, когато двете с Пами и цял куп приятели седяха около огъня в двора на Кейт и Еди в Уискънсин. Разговаряха, разказваха си преживелици и пееха песни.
Гласът на Кейт не беше достатъчно плътен, но Еди имаше дарба за професионален певец. Дори умееше да прави баре на китарата. Изпълни „Тапестри“ на Каръл Кинг специално за Карол и тя с насълзени очи започна да му припява. Мислеше си, че може би - само „може би“ - е успяла да се отърси от тъгата по Рон и ще може да започне нов живот.
Спомни си какво ѝ каза Кейт тогава: „Когато си ядосана, единственият начин да се отървеш от гнева е да го опаковаш и да го изхвърлиш от душата си. Дай го на някой друг. Разбираш ли? Не го дръж в себе си. Изхвърли го.“
Е, сега беше ядосана. Бясна.
Някакъв сополанко - безмозъчно нищожество - ѝ бе отнел съпруга, беше го застрелял в гърба. А сега някакъв ненормалник ѝ отнемаше дъщерята. Струваше ѝ се, че ще се пръсне. Наложи ѝ се да мобилизира цялата си воля, за да не започне да хвърля предмети по стената и да не завие като койот.
Остана да лежи по гръб на леглото и вяло постави ръка на корема си. Беше глътнала един демерол, който облекчи болката, но не можа да заспи. Цял ден не прави нищо, освен да лежи, да се опитва да намери Кейт и Еди по телефона и да чака новини за Пами.
Продължи да мисли за Рон, за гнева си, представи си как прибира яда в кутия, внимателно я опакова в цветна хартия, залепва я с тиксо...
Телефонът иззвъня. Карол се стресна, след това се хвърли към слушалката:
- Ало?
Полицайката ѝ съобщи, че са намерили Пами, че е в болница, но нищо ѝ няма. След малко се обади и самата Пами и майка и дъщеря започнаха да плачат и да се смеят едновременно.
След десет минути Карол вече пътуваше към Манхатънската болница на задната седалка на черна полицейска кола.
Буквално спринтира по коридора към стаята на Пами и остана изненадана, когато едва не се сблъска с един полицай, застанал на пост пред вратата. Значи не бяха хванали още мръсника. Но щом видя дъщеря си, Карол веднага го забрави, забрави ужаса в таксито и зловещото подземие. Обгърна нежно малкото си момиченце: