Колекцинерът на кости [calibre 2.42.0]

Как, по дяволите, са разбрали? Знаеше, че краденето на кола е голям риск, но си мислеше, че на „Херц“ ще са им нужни дни, докато усетят липсата. А дори и да я откриеха по- рано, сигурен бе, че полицията няма да свърже кражбата с него. О, много са способни!

Едно от ченгетата се загледа в таксито му.

Без да вдига очи от пътя. Колекционера на кости зави бавно по „Хюстън стрийт“ и потъна в потока от други такси­та. След половин час той вече се беше отървал от него и от тауруса и се върна в къщата.

Малката Маги вдигна очи към него.

Беше уплашена, но вече не плачеше. Дали пък да не я задържи? Като своя дъщеря. Да я отгледа. Тази мисъл се повъртя няколко секунди в съзнанието му, след това отшу­мя.

Не, щеше да е прекалено подозрително. Освен това в пог­леда на момичето имаше нещо зловещо. Изглеждаше по-възрастно за годините си. Винаги щеше да помни какво е напра­вил с нея и майка ѝ. О, известно време можеше да си мисли, че е сънувала. Но някой ден истината щеше да изплува. Ис­тината винаги изплува. Каквото и да правиш, винаги излиза наяве.

Не, не можеше да ѝ се има повече доверие, отколкото на останалите. Всеки човек ще те предаде накрая. Можеш да се довериш само на омразата. Само на костите. Всичко друго е измамно.

Той се наведе над Маги и отлепи тиксото от устата ѝ.

-      Мама! - проплака тя. - Искам при мама.

Той не каза нищо, само се изправи и я загледа отвисоко. Деликатния череп. Крехките ръчички.

Тя се разпищя като полицейска сирена.

Колекционера свали ръкавицата си. Задържа за миг ръ­ката си над главата ѝ. После нежно я погали по косата. („Пръстови отпечатъци могат да бъдат свалени от кожа до 90 минути след оставянето им (виж „Кромкот“), но досега никой не е успял да свали пръстов отпечатък от човешка коса.“ - Линкълн Райм, „Криминологични улики“, 4-то изд. Ню Йорк, „Форензик прес“ 1944.)

Колекционера на кости се изправи бавно. Качи се в об­ширния салон. За кой ли път мина покрай рисунките по сте­ните на коридора - работници, ококорени жени и деца. Наос­три уши: отвън долетя слаб шум. После по-силен, тракане на метал. Колекционера грабна пистолета си и се затича към задната част на къщата. Дръпна резето на вратата и я отвори рязко, заемайки поза за стрелба.

Помиярите го изгледаха любопитно. И отново се заеха с отпадъците, които бяха разпилели по двора. Колекционера прибра пистолета в джоба си и се върна в салона.

Отново застана на прозореца и се загледа към старото гробище. О, да. Ето го пак. Облеченият в черно човек отново стоеше в гробището. В далечината стърчаха мачтите на плат­ноходите, закотвени в Ийст Ривър, покрай брега на „Аутуорд“.

Безкрайна тъга изпълни сърцето на Колекционера на кос­ти. Чудеше се дали не се е случило някакво нещастие. Може би големият пожар от 1776 току-що бе унищожил повечето сгради по „Бродуей“. Или жълтата треска от 1795 бе покосила една десета от ирландските заселници. Или пък пожарът на увеселителния кораб „Дженерал Слокъм“ от 1904 беше взел живота на повече от хиляда жени и деца и бе опустошил немския квартал в долен Ийстсайд.