Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Джори се зае да помогне на децата да слязат от фургона, докато Тамсен застана отстрани, изпълнена с внезапно колебание. През отворените прозорци на къщата се разнасяха гласове, мъжки и женски, и приглушено потропване и поскърцване на столове, докато ги подреждаха в голямата дневна за сватбеното тържество. Готвачката на Джордж сигурно бе заета да приготвя сватбената закуска, да пържи бекон и яйца, да наглежда печивата във фурната. В килера сигурно се охлаждаха пайове с ябълков пълнеж, любимите на Джордж.
Вратата изведнъж се отвори и от къщата се показа Джордж Донър. Беше много едър мъж, но изглеждаше някак притиснат от строгия си черен костюм. Той примигна от изненада (или от изумление), когато погледна към нея. Имаше мило лице и мили очи. Тя си напомни, че бе взела правилното решение.
— Скъпа моя — ти си истинско видение.
Думите на Донър бяха същите като онези, които Джори ѝ беше казал по-рано, но сякаш пропаднаха във въздуха, лишени от живот. Устните му потрепнаха, когато целуна ръката ѝ.
— Благословен съм, щом си съгласна да станеш моя съпруга!
Малките му дъщери, Елита и Лиан, стояха зад него. Майка им беше починала още докато бяха бебета, а сега Тамсен дори не беше първата им мащеха, а втората. Нищо чудно, че я гледаха толкова сдържано; майките бяха преходни същества. Нямаше полза да се привързват твърде силно към тях.
Елита, по-голямата, пристъпи напред и протегна към нея букет цветя, вързани с широка панделка от сатен.
— За теб, госпожо — рече момичето, едва ли не шепнешком.
Букетът изглеждаше необичайно: имаше цветя, да, но и по малко от всичко останало — билки, треви, дори бурени. Беше странен подарък за сватбен ден.
— Сами ги събраха — рече Джордж, когато забеляза озадаченото изражение на Тамсен. — Заради твоя интерес към ботаниката. Нали си спомняш, че ми каза как някой ден искаш да напишеш книга за флората в този район и за лечебните растения? Когато разбраха за това, Елита и Лиан събраха по едно от всички различни растения, които се намират в нашия имот, и направиха този букет за теб.
Тамсен беше забравила, че му е казала. Той не се беше присмял на идеята жена да напише научна книга, както бяха сторили някои от мъжете, на които бе споменавала за това в Кълоуи. Джордж беше запомнил — и нещо повече, беше споделил това с дъщерите си. Това означаваше повече за нея от предложението му да ѝ купи скъпа рокля.
Изведнъж ѝ се прииска да се разплаче от това колко беше мил с нея. Но се овладя и се усмихна първо на него, а после на дъщерите му.
— Благодаря ви, момичета. Трогната съм, че сте помислили за мен.
Тя прихвана Джордж под ръка. Ръката му беше сигурна и силна, но въпреки това се почувства така, все едно се носи във въздуха — или се разтваря във въздуха. Все едно изчезва.
Рискува да хвърли поглед на Джори, но той се занимаваше с децата и не видя. И в този миг нещо в нея се пръсна на парчета. Беше като познание, което никога повече нямаше да забрави.
Любовта не беше за всички.
Тя се отпусна на ръката на Джордж, за да се овладее, и дълбоко си пое дъх.
— Ще влизаме ли, мистър Донър? Мисля, че сватбеното тържество е време да започне.
Януари 1847 година
Четирийсет и пета глава
Отидоха всички заедно. Тя се съгласи — смятаха, че колкото повече са на брой, толкова по-сигурно ще бъде. Когато се развидели, събраха само онова, което можеха да носят, и се отправиха към езерото Тръки.
Джордж, естествено, нямаше да успее да стигне дотам. Затова Тамсен остана с него. Направи го не толкова с мисъл, колкото по инстинкт, по необходимост.
Тамсен извади последното останало сушено говеждо. Три лентички, големи колкото показалеца ѝ. Дали имаше някакъв начин да ги приготви така, че да ги хранят по-дълго време? Може би да ги свари, за да направи бульон от тях?
Тя седна до мъжа си и попи челото му с влажна кърпа. Вече беше в безсъзнание през по-голямата част от времето и тя не хранеше никакви илюзии, че ще се възстанови. Замисли се за тази ирония на съдбата: как злощастният инцидент с ръката му и последвалата инфекция го бяха предпазили да не стане свидетел на най-лошото. По някакъв начин неговото самохвалство и глупавата му гордост го бяха защитили в слабостта на характера му.
И все пак, тя не можеше да се откаже от него. Вече разбираше, че това не е слабост, а някаква форма на съчувствие, и макар много отдавна да я беше напуснала всяка надежда за привързаност, Тамсен допускаше, че може би в крайна сметка смисълът на живота ѝ през цялото време е бил да стане свидетелка на бавния му упадък и да изпита изцяло постепенната, неотклонна загуба на човек, когото не си беше позволила да обикне или дори да опознае.