Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Все по-нататък и по-нататък. Крачка по крачка бяха преодолели върховете, където ветровете бяха толкова силни, че снегът валеше настрани, и сега мъчително се спускаха от другата им страна. Беше трудно да се определи колко дни са изминали, защото всичките бяха еднакви — нищо друго освен миля след миля, потънали в сняг. Луис няколко пъти беше изгубил съзнание през последните три или четири дни. В повечето сутрини баща ѝ беше твърде изнемощял, за да се изправи на крака, така че се налагаше да го повдигнат или да го пренесат до мястото, където искаха да го изправят, а той се олюляваше като мъртвец, вдигнат от гроба с някакво вещерско заклинание, за да закрачи отново.
И сега, на Коледа, не успя да продължи. Няколко часа преди да се стъмни, той се срина на колене и никой не можа да го накара да се изправи отново.
Мери видя през пушека от лагерния огън как сестра ѝ и нейният мъж са се надвесили над баща ѝ. Гласовете им я гъделичкаха по краищата на съзнанието, твърде тихи, за да различава какво точно казват. Луис и Салвадор, индианците от племето миуоки, окаяно се свиваха един до друг под едно одеяло — като кльощави птици, свързани помежду си с общи пера. В последно време преживяваха от кожените ивици, които режеха от дрехите си и дълго време след това ги дъвчеха, за да омекнат в устата им и да издържат по-дълго.
Сара се отдели от съпруга си и дойде да седне при Мери. Дълго време мълча, преди най-сетне да проговори:
— Татко е мъртъв.
Мери се опита да се протегне в себе си, за да изтегли оттам някаква нишка на скръб или съжаление. Но все едно студът на планината я беше изпреварил и я беше смразил, до дъното на душата ѝ.
— Трябва да го погребем — рече тя.
Сара поклати глава.
— Трябва да продължаваме.
Но сякаш нещо се беше прекършило у Мери. Тя не отстъпи.
— Аз бях дотук — каза тя. — Искам да се върна при останалите. Вече сме твърде малко на брой. Ще ни избият един по един, до крак. Нямаме никакъв шанс.
Сара стисна сестра си за раменете с ледените си пръсти.
— Вече не можем да се върнем, Мери. Стигнахме твърде далеч.
— Така изложихме на опасност и другите — отвърна тя и едва сега си даде сметка колко вярно беше това. — Искахме да отидем напред, за да потърсим помощ, но по този начин намалихме числеността на групата. Сенките ще ги нападнат, както нападнаха нас. Не разбираш ли? Разделихме се на по-малки групи и сами се превърнахме в по-лесни мишени. Така се обрекохме на гибел, а с това и останалите.
— Мери — повтаряше сестра ѝ, като я разтърсваше с всички сили.
Или просто трепереше от студ?
Не ѝ беше трудно да си представи как ляга на земята и се оставя на снега, за да я погълне. Как се предава на студа. Как пръстите на ръцете ѝ се вкочаняват, а сетне и пръстите на краката, ушите и носът, гърлото и най-сетне гърдите.
Но тя не си го беше представяла. Наистина лежеше на земята.
Сара бе изчезнала някъде. А може би никога не е била тук — може би нито един от тях не е бил тук.
Снегът се сипеше по миглите на Мери, като ги смръзваше на миниатюрни ледени висулки, които пречупваха светлината на огъня. Или беше дневната светлина? Утрото някак си беше дошло. В нея вече не беше останал никакъв глад — и никакво друго чувство.
Снегът бе ослепителен и безкраен.
Сара изникна до нея, вдигна я, принуди я да се изправи на крака и я хвана за ръката.
Двете се повлякоха напред, към заслепяващата светлина.
Четирийсет и четвърта глава
Беше внезапна и завладяваща: миризмата на изгорена коса. Парлива и противоестествена.
Тамсен изпищя… и изпусна машата си на пода.
Бързо я напръска с вода и въздъхна от облекчение, когато от желязната щипка се вдигна пара и нагорещеният инструмент се охлади.
Беше напрегната и разсеяна. За щастие, не беше съсипала много от косата си, само бе опърлила няколко кичура.
Беше станала рано, за да се приготви за тържеството, но честно казано, и без това не спеше. Сякаш усещаше върху себе си тежестта на цялата къща, в която всички останали спяха. Беше отраснала в нея, а сега тя беше дом на брат ѝ. Всяка вечер той си лягаше в голямото легло с балдахин, което се намираше зад отсрещната стена. Тя си представяше, че ако се заслуша както трябва, ще го чуе как диша, ще чуе мислите в главата му. Дали бяха същите мисли, които се въртяха в нейната?
Откакто се беше върнала и спеше в старата стая, непрестанно я спохождаха спомени, сякаш прогорени в кожата ѝ, когато беше заминала.
Поне красотата ѝ носеше някаква утеха. Тя отново вдигна машата. Когато живееше в Северна Каролина, винаги можеше да разчита на помощ с помадите и машите — от някоя друга жена, на която щеше да ѝ бъде приятно да ѝ се радва и да се наслаждава на нейното внимание. Но тук, в Илинойс, нямаше приятелки — нямаше почитателки, които да ѝ се възхищават, надявайки се нейната красота и интелигентност някак си да се отразят и на тях самите. Тук, в дома на брат си, беше сама.