Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— Гледай ти, мисис Донър. Ти се върна — рече той и се усмихна.
Тя пропълзя назад, докато гърбът ѝ не се опря в стената, но дори така беше само на няколко стъпки от него в тясното пространство на колибата.
— Значи сигурно вече знаеш тайната ми — каза той, като кимна към писмата. — Предполагам, че беше сантиментално от моя страна, но не можах да ги изгоря. Не знаех колко време ще ги опазя от любопитни погледи, но от друга страна, нападенията на диви кръвожадни създания винаги разсейват вниманието на тълпата.
Стомахът ѝ се сви и тя се пребори с желанието си да повърне.
— Какво… какво си направил с останалите? — настоя да узнае тя. — Къде са?
Кесибърг Въздъхна.
— Твоите момичета са добре. Нали знаеш, че ги харесвам по-хубави.
Тя се изкушаваше да се нахвърли върху него, за да му издере лицето, но се страхуваше да го направи.
— Семейство Брийн — продължи той, като ги изброяваше методично. — Някои от децата и двамата родители. Както и Дорис. Все още сме доста, почти четирийсет души.
— Но в лагера е толкова тихо.
— Те знаят, че не бива да излизат. Така се разбрахме. За да са на сигурно място.
— За да са на сигурно място — повтори тя като зашеметена.
От чудовищата, разбира се. Това имаше предвид.
По тялото ѝ се плъзна несигурна тръпка на облекчение — бяха живи. Беше казал, че са живи. Кесибърг бе лъжец и измамник — но защо да я лъже за това?
Бяха съвсем близо, от другата страна на езерото. Толкова близо. Можеше да извика и те да я чуят. Само след миг нейните момичета отново щяха да бъдат в прегръдките ѝ.
— Значи ти… ти си ги държал на разстояние онези ужасни… неща — рече предпазливо тя. — Как?
— С огньове — отвърна той. — Точно се канех да ги запаля за тази нощ.
Тя бавно кимна и се изправи.
— В такъв случай… по-добре да отида да видя момичетата.
Опита да се измъкне покрай него, като го избута обратно навън на студа, където снегът беше огрян от лунна светлина, която хвърляше мътни сини отблясъци по всяка повърхност.
Канеше се да използва последните си останали сили, за да измине тичешком разстоянието от няколкостотин крачки, което я делеше от останалите колиби, когато нещо — не можеше да определи какво, но беше нещо, което знаеше дълбоко в себе си, до мозъка на костите си — я накара отново да се обърне.
Кесибърг не беше помръднал от мястото си и продължаваше да я гледа. Тя се взря в лицето му — наистина се взря в него, на лунната светлина. Той я гледаше по онзи похотлив и злонамерен начин, който винаги я беше изпълвал с тревога, но освен това в изражението му имаше и нещо друго, което не можеше да определи със сигурност. Сякаш можеше да го нарече самота. И в този момент разбра какво я беше притеснявало през цялото време: той не изглеждаше гладен. Не изглеждаше отслабнал, сякаш не беше понесъл кой знае какво.
Тогава тя сведе очи надолу към брадвата му. Острието ѝ беше окървавено.
— Аз… аз… — рече тя и отстъпи назад.
Но гласът му прозвуча спокоен в студения въздух.
— Тамсен, почакай.
Тя се извърна и понечи да побегне, като си пробиваше път през храсталака под дърветата, но се спъна в нещо и падна на колене — някакъв голям, тежък клон, захвърлен в снега.
Не. Беше човешка кост.
Тя ахна и се разплака — и горещите сълзи мигновено замръзнаха по страните ѝ.
Беше видяла твърде много. Беше стигнала твърде далеч.
— Не е това, което си мислиш — каза Кесибърг и този път в гласа му отекна предупредителна нотка.
Тя се озърна. Беше се препънала недалеч от някаква купчина, която отначало помисли за снежна пряспа, но сега виждаше, че е нещо съвсем различно. Беше купчина от човешки трупове — замръзнали, подути и посинели.
В основата на купчината лежеше слаба жена, а крайниците ѝ бяха разкривени в неестествена поза. Беше мъртва — като всички останали. На челото ѝ се виждаше дълбока рана, но не кървеше.
Тамсен се принуди да я погледне по-внимателно. Беше Елизабет Грейвс, ужасяваща в смъртта, отправила безжизнен поглед към небето.
Светът се олюля под нея. Тя се насили да не припадне. Изведнъж до нея се озова Кесибърг, застанал на колене.
И я прегърна с едната си ръка.
— Махни се! — извика тя, като се опита да го отблъсне.
— Тамсен, Тамсен… — започна той.
— Не! — изкрещя тя, като вече пълзеше през снега.
Беше прекалено близо до нея и вонеше отвратително, сякаш от самите пори на кожата му се разнасяше някаква гнусна миризма. Той я сграбчи за глезена и тя падна по корем.