Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Четирийсет и шеста глава
Слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта, когато Тамсен стигна до отсрещния край на езерото. Над всичко наоколо бяха надвиснали неестествено спокойствие и толкова дълбока тишина, че първата ѝ мисъл беше, че може би всички са заминали или са загинали.
Тишината я изпълваше със злокобно предчувствие.
Дори от това разстояние виждаше огромните почернели ями на местата, където имаше клади, както и край рекичката с елшите. Останалите фургони изглеждаха почти изоставени: покривалата им бяха разкъсани и съсипани от природните стихии. Лагерът приличаше на град на призраци — град на враждебно настроени призраци, все едно в тишината се спотайваше ехото на разгневен глас. Дали не беше сбъркала?
Усети миризма на гнилоч; прилоша ѝ и се олюля, повлечена от пристъп на световъртеж. Остана без сили и се наложи да се подпре за малко на тънко дърво, за да се пребори с желанието си да повърне. Къде бяха всички хора? Ако бяха мъртви, къде бяха телата им?
Тя стигна до първата колиба, разделена от останалите заслони от една малка горичка. Вътре беше разхвърляно, по пода от отъпкана пръст се търкаляха дрехи и завивки, виждаха се празни и преобърнати сандъци, а мръсните дрехи сякаш бяха оживели от мухи. Очакваше да открие някого вътре — едно или две болни деца, които чакат родителите си да им донесат дърва за огрев или вода. Вдигна от бъркотията на пода джобна Библия. На заглавната страница беше написано: „На Елеанор, с любов от леля Мини. Да ти бъде за утеха“.
И тогава я видя: пушката на Кесибърг. Несъмнено беше неговата — бе я виждала в ръцете му много пъти, докато нехайно я носеше навсякъде със себе си, все едно искаше да напомни на останалите да стоят настрана от него. Сърцето ѝ заби по-бързо, докато се ровеше в останалите вещи в колибата. Дали Кесибърг беше сторил нещо лошо на останалите? Затова ли беше толкова тихо? Отново ѝ прилоша, но тя преглътна гаденето си и продължи методично да претърсва нещата му. Може би поне щеше да намери нещо за ядене — дажби, откраднати от другите, изсушено месо, каквото и да е. Цялата трепереше, беше ѝ студено и я тласкаше единствено инстинктът за оцеляване. Щеше да събере каквото може, а след това да продължи, да потърси някакви признаци на живот в останалите заслони, някакви следи от дъщерите си.
Но не намери храна. Вместо това откри друго — сякаш нарочно скрито под купчина съчки. Бяха куп листове, завързани с тънка кожена лентичка. Знаеше, че не бива да се бави, че трябва да се махне оттук, но не можеше да помръдне от мястото си, прикована от ужасно съмнение. Слънцето вече залязваше навън и в колибата бе сумрачно, но тя присви очи и ръцете ѝ затрепериха, когато вдигна листовете и откри какво представляват. Бяха писма.
Нови и нови писма, до едно от Едуин Брайънт, адресирани до Чарлс Стентън. Колко ли дълго са били скрити? Не виждаше ясно в тъмното и се боеше, че всичко това може да се окаже халюцинация, но нещо я накара да ги отвори, едно по едно.
В началото бяха настоятелни предупреждения за опасностите по пътя — „върнете се, не поемайте по прохода Хейстингс“ — а след това започнаха да се отклоняват в други посоки, като разказваха за слухове за зли демони и създания, които се хранят с човешка плът.
Тамсен потрепери. Брайънт знаеше. Знаеше за тях.
Истината и потресе до върховете на пръстите — беше точно така, както подозираше и Тамсен, но когато го видя написано, в стомаха ѝ сякаш се загнезди нова тежест.
Тя продължи да чете нататък. В последните си писма той описваше създанията като болни хора. Говореше за някаква зараза.
Тя се замисли за всичко, което се беше случило. Халоран се държеше неестествено от момента, в който кучето му ухапа Кесибърг. Нима и Халоран се беше заразил от тази болест, толкова рано по пътя на кервана?
„Кесибърг.“
Луис Кесибърг също знаеше.
Беше запазил тези писма, скрити от останалите.
Но защо? Тя никога не беше харесвала Кесибърг и знаеше, че не може да му се има доверие — но какво можеше да спечели от това, че беше скрил истината за болестта от всички останали в експедицията?
В този миг тя чу как старата дървена врата изскърца и рязко се обърна.
Ахна, изпусна писмата и едва не падна по гръб до стената. На прага стоеше Кесибърг. Мислеше си, че след всички седмици край рекичката с елшите ще се преизпълни с радост при вида на всяко друго човешко същество, който и да е от кервана, дори Пеги Брийн. Всеки друг, само не и той.
Угасващата светлина на вечерта падаше по раменете му и от ъгъла на колибата, където се беше свила Тамсен, изглеждаше още по-едър, отколкото си го спомняше.
В ръката си държеше брадва. Значи сигурно бе цепил дърва някъде — може би за огньовете. Може би останалите все още бяха живи. Може би, може би… сърцето ѝ препускаше, а съзнанието ѝ отказваше да оформи и една-единствена ясна мисъл.