Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Очите му блестяха и се стрелкаха насам-натам, а устните му бяха разкривени от някаква странна, разсеяна усмивка. В съзнанието на Тамсен туптеше споменът за Халоран. Това я караше да се страхува, но не знаеше как ще може да го обясни на Джейкъб или на майката на момчето. Реши да не им казва нищо, а да го наглежда. Все пак още беше малък. Децата се възстановяваха бързо.
Но с всеки изминал час той ставаше все по-зле. По-превъзбуден, по-агресивен, по-маниакален. Тамсен сякаш виждаше Халоран във всичко, което правеше или казваше Соломон, във враждебността и нетърпението му. В негово присъствие беше напрегната, като очакваше всеки момент да се прекърши. И този миг дойде, когато той се нахвърли върху малката Джорджия, една от дъщерите на Тамсен. Бърза като ястреб, тя се стрелна между тях и блъсна Соломон по-надалеч от нея. Веждите на Джейкъб подскочиха нагоре, а Бетси се втурна да застане до сина си.
— Какво си мислиш, че правиш? — настоя да узнае тя. — Можеше да го нараниш. Той е ранен, забрави ли?
Но Тамсен бе видяла ужаса, който пробяга по лицето на Соломон. Той знаеше какво едва не бе направил. Това беше последната му истинска човешка мисъл. Изскочи от палатката, преди някой да успее да го спре, и изчезна в нощта.
Наложи се да се притекат двама мъже, за да удържат Бетси да не побегне в мрака след него.
За Бетси това беше началото на края. Отначало беше бясна на всички, че ѝ бяха попречили да се опита да спаси сина си.
— Нямаше как да го спасиш — опита се да ѝ обясни Тамсен, но Бетси отказваше да ѝ повярва.
— Трябва да го намерим. Той не може да оцелее самичък — увещаваше мъжа си Бетси.
Поне беше запазила достатъчно здрав разум, за да си дава сметка, че не може да тръгне сама след него.
— Каквото и да има там навън, те ще го убият. Ще го разкъсат на парчета.
Видяха го две нощи след това. Един от пазачите — отново Уолтър Херън, който явно нямаше никакъв късмет — бе нападнат в момента, в който се отдалечи прекалено много от кладите. Създанията се разпръснаха в мрака, когато пристигна и вторият пазач, Джон Дентън, но не и преди Дентън да види Соломон Хук заедно с тях, с животински блясък в очите, като тромаво вълче на първия си лов. Той се кълнеше в живота си, че не се е заблудил.
Бетси нададе вой и се хвърли срещу него, като го обвиняваше в лъжа, но Дентън не отстъпи.
— Твоето момче е… преобразено — рече той.
Тамсен преглътна тежко.
— Станал е един от тях.
Никой не възрази.
Вече разбираха как точно става.
Четирийсет и трета глава
Беше Коледа: на хоризонта се развиделяваше, но зората едва се виждаше от двете страни на пушека, който се издигаше към небето и го почерняше.
Мери нямаше да разбере кой ден е, ако сестра ѝ Сара не ѝ бе казала. Тя беше изгубила връвта с възлите преди три дни; беше изоставила Стентън, беше чула изстрел и просто беше пуснала връвта, като беше оставила да паднат заедно с нея и мислите, и спомените, и надеждите.
Сега беше като животно. Ставаше, когато ѝ кажеха да стане, следваше човека пред себе си като муле от товарен керван и сядаше, когато спираха за нощувка. Когато беше жадна, разтапяше сняг в устата си. Болката на глада се беше преобразила в друг вид болка: вече не можеше да яде и никога повече нямаше да изпита глад. В стомаха ѝ се бе загнездило нещо зверско, ужасяващо, което я разкъсваше на парчета. И тя не можеше да го утоли.
Сара не спираше да говори за миналите Коледи във фермата в Спрингфийлд.
— Помниш ли онази година, когато мама ни уши еднакви рокли от червена басма? Помниш ли как си мислехме, че сме голяма работа с тези рокли? Аз не свалих моята, докато не се разпадна, така че мама уши завивка от парчетата.
„Престани“, искаше да каже Мери. Но не искаше и да говори. Не можеше да понесе да чуе собствения си глас — непроменен и жив във вечния покой на свят, в който Чарлс Стентън вече не съществуваше.
Откакто го беше изоставила, сестра ѝ се грижеше за нея, все едно бе инвалид: „Седни тук, не толкова близо до огъня, опитай се да поспиш. Хвани края на моето одеяло и върви след мен“. Сънят ѝ убягваше. Беше единственото нещо, което очакваше с нетърпение — забвението и тишината, която бе толкова дълбока, че не ѝ се налагаше да мисли за онова, което се бе случило.
Понякога, през деня, изведнъж осъзнаваше нещо — кога беше започнало да вали сняг? Кога бяха стигнали сред върховете? — и си даваше сметка, че е задрямала, докато върви.