Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
Тамсен бе избрала да се омъжи с втората си по красота рокля — от фина, мека и лъскава синя вълна, с плисиран корсаж и ръкави до китките. Най-хубавата ѝ рокля беше от сукно с цвят на градински чай, но зеленото носеше лош късмет на сватби. Откакто бе прочела за сватбата на английската кралица в „Женски алманах на Гоуди“ преди няколко години, винаги си беше мечтала за бяла рокля, ако се случи да се омъжи отново. Ала не ѝ попречи цената — Джордж Донър беше предложил да ѝ поръчат каквато рокля поиска от Чикаго. Но да се омъжи за Джордж Донър, означаваше, че отива да живее във ферма, а там нямаше да има много подходящи случаи да облече бяла рокля. Подобна покупка щеше да бъде крайно непрактична.
Ала и това не беше истинската причина. Тя си даваше сметка, че подобно изключително нещо само щеше да подчертае още по-силно колко бе обикновено всичко останало в живота ѝ.
Освен това не се чувстваше достатъчно чиста отвътре, за да се облече в бяло.
Погледна през прозореца и видя пшеничните ниви на фермата на брат си, които се вълнуваха като приливите и отливите на златен океан. Синьото на небето беше съвършено и ясно. Сърцето ѝ се изпълни с радост. Беше толкова красиво — златното, което нежно се надига да целуне синьото. Доплака ѝ се, когато го видя. Следващия път, когато щеше да дойде във фермата на Джори, щеше да го направи като гост, като чужд човек. Щеше да бъде жена на друг мъж — отново.
Когато Тъли почина, брат ѝ я умоляваше да се върне в Илинойс, като се преструваше, че има нужда от помощта ѝ, но в действителност тя разбираше, че това бе неговият начин да ѝ помогне. Той не искаше тя да остава сама.
Но тя беше сама. И това нямаше да се промени, когато се омъжи за Джордж. Щеше да бъде сама винаги, дълбоко в сърцето си. Първият ѝ брак вече го беше доказал.
И това, че се върна тук, при брат си, когото се беше опитала да забрави, бе поредното доказателство. Както и болката от всичко, което никога не можеше да каже на глас.
Джори изведнъж се появи на прага, все едно беше призован от топлината на мислите ѝ. Широките му рамене изглеждаха неудобно притиснати в най-хубавия му костюм от кафява вълна — онзи, който си пазеше само за неделите.
— Ти си истинско видение, Тамсен — рече той.
Гласът му звучеше леко напрегнато и дъхът ѝ подскочи в гърдите.
Но разбира се, беше съвсем естествено той да се разчувства в ден като днешния, нали?
— Колата те чака, когато си готова — добави той и се прокашля.
Тя се загледа в адамовата му ябълка, която се надигаше и спускаше. Замисли се колко бяха странни тези думи — адамова ябълка. Ябълката не беше ли на Ева?
За да избегне погледа му — очите му бяха пронизващи и по-сини дори от нейните — тя се загледа в наболата брада по челюстта му и кимна.
Изправи се и го последва до вратата, после хвана Джори за ръката, когато ѝ помогна да се качи, и в топлината на дланта му почувства непреодолима тъга. Не искаше да го пуска, но се принуди да го направи, когато седна до него на капрата. Той я зави с едно наметало в скута, за да я защити от сутрешния хлад.
Сватбеното тържество щеше да се проведе във фермата на семейство Донър, защото беше по-хубава и по-голяма от тази на брат ѝ. Трите деца на Джори — две момичета и едно момче, нито едно от тях на повече от осем години — седнаха на пода на вагона зад тях, като си шепнеха помежду си, все едно усещаха напрежението на леля си, но не разбираха какво означава това. Джори беше помолил Тамсен да дойде при него, за да му помага за децата, след като беше починала майка им. „Не мога да отглеждам дъщери сам — беше написал той в писмото си до нея. — Те имат нужда от жена, която да ги отгледа както трябва.“ Онова, което не беше казал направо, но тя го усещаше, бе колко силно му се иска да я види. Беше съсипан от смъртта на любимата си Мелинда.
Бяха сторили всичко по силите си, за да спасят жена му. Когато единственият лекар в района бе заявил, че не може да се направи нищо повече, Джори бе дал по-голямата част от спестяванията си на един амбулантен търговец — усмихнат германец, който твърдеше, че неговите лекове ще я спасят.
„Оказа се най-обикновен шарлатанин — беше написал след това Джори в едно писмо, изпълнено с горчивина. — Направихме точно така, както ни каза, но нямаше никаква полза.“
Тамсен се срамуваше да си признае как се беше почувствала, когато беше научила за смъртта на Мелинда толкова скоро след смъртта на собствения си съпруг. Срамуваше се да си признае, че за един миг си беше помислила как това е съдба. Срамуваше се да си признае как това отново бе отворило сърцето ѝ за мисълта, че ще може да види брат си след всички тези години, през които живееха далеч един от друг, разделени и с други хора.