Глад
- Автор: Katsu Alma
- Язык: болгарский
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Глад». Краткое содержание книги:
— Аз не се гордея с това, нали разбираш? — каза тогава той.
Гласът му прозвуча странно, необяснимо изтънял и натежал от силни чувства.
— Но няма друг начин, не виждаш ли?
Тя се опита да го ритне и да пропълзи по-надалеч.
— Нищо няма да ти направя, малка кучко. Точно както не съм направил нищо и на другите — рече Кесибърг. — Просто ме изслушай, Тамсен.
Той я дръпна грубо, за да я спре.
Тя се разтрепери, безмълвно се разплака и кожата на страните ѝ се скова от леда, който се събираше по тях.
— Брайънт беше прав за тази болест. Аз би трябвало да го знам най-добре. Защото я нося в себе си, нали разбираш, като някакво проклятие. Но не като онези неща, които дебнат в нощта. Не по този начин.
— Пусни ме — рече пресипнало тя, като отново се опитваше да измъкне крака си от хватката му.
— Няма да те пусна, докато не ме чуеш — отвърна той. — Аз го направих — аз направих това…
Очите му се стрелнаха към лицето на мисис Грейвс, преди да продължи:
— Аз ги нарязах и ги запазих, всички мъртъвци. Нямаше друг начин. Храната ни беше свършила, Тамсен. Не беше останало нищо. Всички щяха да умрат. Вече щяха да са мъртви, ако не бях аз. Аз ги спасих всичките, мисис Донър, не разбираш ли? Твоите дъщери все още са живи заради мен.
— Не разбирам.
— Те не искаха да го направят сами — каза мрачно той. — Никога нямаше да се съгласят. Това е противоестествено. Не бива така. Но няма друг начин да оцелеят. Трябва да ядат нещо. Всички трябва да ядем. Те просто не искат да знаят откъде е дошло. Затова не излизат навън, за да не им се налага да го виждат. За да не им се налага да го повярват.
Очите му блестяха, все едно беше развълнуван и трогнат от това положение и от собствения си героизъм.
Тя разбираше какво казва той. Искаше ѝ се да не знае, да не ѝ се налага да си представя тази истина.
Той хранеше живите с мъртвите. С човешка плът. И те не знаеха.
— Дъщерите ми. И Елита, и Лиан…
— До една са живи, както ти казах. Макар че Елита е болна. Може би тя ще бъде следващата, която ще си отиде.
Очите му отново подскочиха към купчината от тела и тя се олюля от нов прилив на погнуса и ужас, когато осъзна, че той вече си представя как ще нареже тялото на Елита, ще си устрои пиршество и ще нахрани останалите с нея. Обзе я световъртеж; стомахът ѝ се сви от болка.
— Държа онези същества на разстояние — продължи да обяснява той. — Оставям им по малко. Достатъчно, за да не идват да душат за храна прекалено близо до лагера. Всичко съм пресметнал.
Тя си спомни с внезапна яснота как останалите мъже бяха започнали да се предупреждават един друг да не играят карти с Кесибърг, малко след като излязоха от Илинойс. Казваха, че той не просто мами — а запомня всяка раздадена ръка.
— Знам, че имаме достатъчно за един месец — продължаваше той. — Но има поне още шест или осем седмици, преди снегът в проходите да се разтопи достатъчно, за да можем да се измъкнем оттук. Ще трябва да изгубим поне още един от нас.
Той я пусна и нави ръкава си. Дори в тъмното се виждаха сълзящи червени рани, одрасквания от нокти, синини от натъртвания и следи от ухапвания.
— От каквото и да са болни онези същества, то не ми пречи. Не могат да ме заразят. За мен няма опасност. Точно затова трябва да го направя аз. Аз нося цялата отговорност.
Тя беше спряла да плаче.
Беше започнала да слуша, с някакво свръхестествено спокойствие, какво точно ѝ казваше той.
— Може би трябва да има един демон, за да държи останалите на разстояние — рече той и млъкна.
Очите му вече блестяха от сълзи.
— Отначало и Луцифер е бил ангел. Никога не съм забравял това.
Беше опитал човешка плът за пръв път още в Илинойс, подучен от свой чичо, който по-късно беше изчезнал безследно, след като бе заминал като златотърсач на запад. Беше му се усладило. Беше развил истински глад за човешко месо, но го беше контролирал, отвратен от собственото си желание. Беше открил, че вкусът на човешка кръв никога не го удовлетворява напълно, а само увеличава нуждата, която го измъчва.
Тамсен сякаш изплува от някаква дълбока мъгла, за да започне да чува тези думи. Дали я беше повалил в безсъзнание? Дали беше паднала и си беше ударила главата? Или за известно време бе припаднала от слабост? Нямаше значение. Сега отново беше при колибата, без да си спомня как се е озовала там. Пушката ѝ беше изчезнала. Нямаше никакво съмнение, че той я е взел. Седеше на снега, отпусната като счупена кукла, а наблизо бе приклекнал Луис Кесибърг и се взираше внимателно в нея, все едно се тревожеше за здравето ѝ.
— Известно време си мислех, че си като мен — рече той. — Чух за теб още в Спрингфийлд. Как си примамила доктор Уилямс в леглото си, както и другите мъже. И си казах: ето една жена, която знае какво иска и не се бои да си го вземе.