Аз преди теб

така, впили поглед един в друг, но постепенно клепачите на Уил натежаха и го чух да промърморва извинително, че може би… Дишането му стана по-дълбоко, той се плъзна в съня а аз продължих да съзерцавам лицето му, гледах миглите му, събрани на снопчета в ъгълчетата на очите, новите лунички по носа му.

Казах си, че трябва да съм права. Трябва да съм права.

След един среднощ бурята най-сетне утихна. Отдръпна се навътре в морето, гневните й изблици ставаха все по-слаби и накрая съвсем изчезнаха. Замина да пренесе метеорологичната си тирания в някое друго неизвестно място. Въздухът постепенно се успокои, завесите се отпуснаха, последните струи вода се оттекоха с бълбукане. Някъде в малките часове внимателно измъкнах ръката си от тази на Уил, станах и затворих френските прозорци и стаята потъна в тишина. Уил спеше - здрав, спокоен сън, какъвто рядко имаше у дома.

Аз не спях. Лежах и го гледах и упорито се мъчех да не мисля за нищо.

В последния ден се случиха две неща. Едното бе, че по настояване на Уил се съгласих да опитам подводно гмур-кане. Той не ме оставяше на мира от дни, казваше, че не може да дойда дотук и да не се спусна под вода. Бях безнадежден случай в уиндсърфа, едва успявах да си вдигна платното от вълните, а при повечето ми опити да карам водни ски забивах лице във водите на залива. Но той настояваше и ден преди това дойде на обед и обяви, че ми е резервирал половиндневен курс за начинаещи гмуркачи.

Началото не беше многообещаващо. Уил и Нейтън се-дяха отстрани на басейна, докато моят инструктор ме убеждаваше, че ще продължа да дишам и под водата, но съзнанието, че те ме наблюдават, ме правеше безнадеждна.

Не съм глупава - разбирах, че кислородните бутилки на

гърба ми ще поддържат работата на дробовете ми, че няма да се удавя, - но всеки път, щом главата ми се окажеше

под водата, изпадах в паника и изскачах на повърхността. Сякаш тялото ми отказваше да повярва, че ще продължа да диша под хилядите литри пречистена и хлорирана вода.

- Не мога да го направя - заявих, щом изскочих с плю-ене навън за седми път.

Джеймс, моят инструктор, погледна зад мен към Уил и Нейтън.

- Не мога - настоях раздразнено. - Просто не е за мен. Джеймс обърна гръб на двамата мъже,потупа ме по

рамото и посочи към морето.

- На някои хора там им е по-лесно - обясни той.

- В морето?

- Някои хора се справят по-добре в дълбокото. Xайде, ела. Ще излезем с лодката.

Три четвърти час по-късно гледах под водата в ярко-цветния пейзаж, който досега бе скрит от погледа ми, забравила страха, че кислородът може да свърши, че въп-реки всички предпазни мерки ще потъна на дъното и ще умра от удавяне - дори че изобщо съм се бояла. Вниманието ми бе обсебено от тайните на един нов свят. В тишина-та, нарушавана единствено от неестествено силните звуци от собственото ми дишане, наблюдавах пасажи от мини-атюрни проблясващи рибки и по-големи черно-бели, кои-то ме гледаха изучаващо с безизразни лица, нежно покла-щащи се анемонии, прочистващи леките течения от мини-атюрната невидима плячка. Зърнах далечни пейзажи, два пъти по-яркоцветни и разнообразни, отколкото горе на сушата. Видях пещери и процепи, където се спотайваха непознати създания, смътни форми, които проблясваха на слънчевите лъчи. Не исках да излизам на повърхността. Можех да остана тук завинаги, в този безмълвен свят.Чак когато Джеймс започна да ми сочи с ръка циферблата на кислородната си бутилка, осъзнах, че нямам избор.