Аз преди теб

- само и само да не го гледам. Не ми се говореше с него. Ала от време на време Нейтън изчезваше и оставахме сами, седнали един до друг, малкото разстояние помежду ни бе наелектризирано от неизречени обвинения.

- Кларк… - понечваше да ме заговори той.

- Недей! - прекъсвах го рязко. - Не ми се говори с теб. Изненадах се от себе си колко студена мога да бъда. И със сигурност изненадах стюардесите в самолета.

Видях

как тихичко обсъждат начина, по който се извръщам от Уил, поставям слушалките или се взирам хладно през про-зореца.

Той не се разгневи нито веднъж. Това може би беше най-лошото. Не се разгневи и не стана саркастичен, прос-то се затвори и едва казваше по някоя дума. Наложи се горкият Нейтън да поддържа разговора, да пита искаме ли чай или кафе, допълнителни пакетчета фъстъци и дали имаме нещо против да ни прескочи, за да иде до тоалетна-та.

Вероятно сега изглежда детинско, но не беше само въпрос на гордост. Не можех да го понеса. Не можех да понеса мисълта, че ще го изгубя, че е толкова непреклонен и не иска да види доброто, че не иска да промени решението си. Не можех да повярвам, че ще се съобрази с тази дата, сякаш е изсечена върху камък. В главата ми се въртяха милион безмълвни аргументи. “Защо това не ти е доста-тъчно? Защо аз не съм ти достатъчна? Как може да не ми се довериш? Ами ако бяхме разполагали с повече време, - дали сега нямаше да е по-различно?” От време на време се улавях как гледам бронзовите му ръце, добре оформе-ните му пръсти, само на сантиметри от моите, и си спомнях как пръстите ни се бяха преплитали - топлината му, илю-зията, дори в неподвижността, за някаква сила - и в гър-лото ми засядаше буца. Имах чувството, че не мога да дишам, и трябваше да потърся убежище в тоалетната, къ-дето се навеждах над мивката и ридаех беззвучно под светлината на луминисцентната лампа.На няколко пъти,

докато мислех за намерението на Уил, едва се сдържах да не закрещя; чувствах как ме обзема някаква лудост и ми се щеше да седна на пътеката в самолета и да завия като ранен звяр.

Затова, макар да изглеждаше, че се държа детински -макар според персонала в самолета да бях най-безсърдечната от всички жени, - знаех, че единственият начин да се справя с тези часове принудителна близост е, като се преструвам, че той не е до мен. Ако мислех, че Нейтън е способен да се справи сам, щях да си сменя полета, честно. Може би щях да изчезна, докато се уверя, че между нас има цял континент, а не някакви невъзможни за понасяне сантиметри.

Двамата мъже спяха и това беше някакъв вид облекчение -кратък отдих от напрежението. Взирах се в телевизионния екран и с всеки километър, който ни приближаваше до дома, усещах как сърцето ми натежава и безпокойството ми расте. Тогава ми хрумна, че моят провал щеше да нарани и други; родителите на Уил щяха да са съкрушени. И вероятно щяха да обвинят мен. Сестрата на Уил сигурно щеше да ме съди. Бях се провалила и пред Уил. Не бях успяла да го убедя. Предложила му бях всичко, каквото можех, включително себе си, но нищо от това не бе достатъчно убедителна причина да продължи да живее.