Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
Той насочи магическата пръчка към сребристото оръжие и прошепна:
— Акцио меч!
То не се помръдна. Хари не се изненада. Ако беше толкова лесно, мечът щеше да лежи не в дълбините на замръзналото езеро, а на земята пред него и той само щеше да го вдигне. Хари тръгна да обикаля около кръга лед — мъчеше се да си спомни какво е било последния път, когато мечът бе дошъл в ръцете му. Тогава той беше изложен на ужасна опасност и беше помолил за помощ.
— Помощ! — пророни Хари и сега, ала мечът продължи да си лежи неподвижен, безучастен, на дъното на езерото.
Хари тръгна отново да обикаля и се запита какво точно му бе казал Дъмбълдор последния път, когато беше държал меча? Само един истински грифиндорец може да извади това от шапката… И с какви качества се открояваха грифиндорци? Отговори някакъв тих гласец в главата на Хари: „храброст, почит, доблест от всички други ги отделят“.
Хари спря и въздъхна тежко, а парата, излязла от устата му, се разнесе бързо в мразовития въздух. Той знаеше какво да направи. Ако трябваше да бъде честен пред самия себе си, щеше да признае как още щом зърна меча през леда, му мина през ума, че ще се стигне до това.
Отново погледна към дърветата наоколо, но сега вече беше убеден, че никой няма да го нападне. Бяха имали тази възможност, докато Хари вървеше сам през гората, и особено докато разглеждаше езерото. В този миг единствената причина да протака бе, че онова, което му предстоеше, не беше никак приятно.
Хари се зае с изтръпнали пръсти да маха множеството пластове дрехи по себе си. Помисли си унило, че не е съвсем сигурен какво общо има с всичко това доблестта, освен ако не се смяташе за доблест, че не е повикал Хърмаяни да го направи вместо него.
Докато се събличаше, някъде избуха сова и Хари си спомни със свито сърце за Хедуиг. Сега вече трепереше, зъбите му тракаха неудържимо, но въпреки това продължи да смъква дрехите, докато накрая не застана бос и само по бельо в снега. Сложи най-отгоре върху дрехите кесийката с пръчката, писмото на майка му, парчето огледало от Сириус и стария снич, после насочи магическата пръчка на Хърмаяни към леда.
— Диффиндо!
В тишината изпука звук като от куршум: повърхността на езерото се натроши и по нагънатата от вълнички вода се заклатиха парчета тъмен лед. Доколкото Хари можеше да прецени, езерото не беше дълбоко, но за да извади меча, трябваше да се потопи целият.
Той стоеше и умуваше върху онова, което му предстоеше, но така то нямаше да стане по-лесно, нито водата — по-топла. Хари нагази в плиткото и остави на земята пръчката на Хърмаяни, която още светеше. После се опита да не мисли колко студено ще му стане и колко силно ще трепери след малко и скочи във водата.
Всяка пора в тялото му възнегодува, дори въздухът в белите му дробове като че ли замръзна, когато Хари се потопи до раменете в ледената вода. Почти не можеше да диша, трепереше така, че водата се разплиска по брега на езерото, но затърси с изтръпнали ходила острието. Искаше да се гмурне само веднъж.
От секунда на секунда отлагаше мига, когато ще се потопи целият, но накрая си каза — зъзнещ и задъхан, — че просто трябва да го направи, събра цялата си смелост и се гмурна.
Студът беше мъчителен: връхлетя го като огън. Хари имаше чувството, че дори мозъкът му се е превърнал в лед, докато изтласкваше тъмната вода, за да се озове на дъното, където се пресегна и пипнешком затърси меча. Пръстите му се обвиха около ръкохватката и Хари я затегли нагоре.
Точно тогава около врата му се намота нещо. Хари помисли, че са водорасли, макар че при спускането не беше усетил нищо, и вдигна свободната си ръка, за да ги махне. Не бяха водорасли: верижката на хоркрукса се беше затегнала и притискаше все повече гръкляна му.
Хари зарита диво в опит да се измъкне на повърхността, но само се оттласна към скалистия бряг на езерото. Замята се, започна да се задъхва и се замъчи да смъкне верижката, която го душеше, ала вледенените му пръсти не успяха да я разхлабят и вътре в главата му заиграха светлинки: край, щеше да се удави, не можеше да направи нищо и ръцете, обхванали гърдите му, със сигурност бяха на Смъртта…