Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
На няколко пъти трепкаше и изправяше гръб: вратът му се беше схванал, защото беше задрямал, облегнат на палатката под неудобен ъгъл. Нощта навлезе в такива дълбини на кадифения мрак, че Хари сякаш беше увиснал в небитието, след като се е магипортирал. Точно вдигна пред лицето си ръка, за да види дали ще различи пръстите, когато блесна яркосребърна светлина.
Тя изникна точно пред него: движеше се между дърветата. Какъвто и да беше източникът й, не се чуваше никакъв звук. Светлината сякаш просто се носеше към Хари.
Той скочи, гласът бе застинал в гърлото му, и вдигна магическата пръчка на Хърмаяни. Отклони очи, защото светлината стана ослепителна и дърветата пред нея се откроиха като черни силуети, и въпреки това нещото продължи да се приближава…
После източникът на светлината се показа иззад един дъб. Беше сребристобяла кошута, лунноярка и бляскава, която стъпваше безшумно по земята, без да оставя по ситния сняг следи от копита. Тя се приближи към Хари, вдигнала високо красивата си глава с големи очи с дълги мигли.
Той се захласна по създанието, изумен не от това колко е странно, а от усещането, че неясно защо му се струва познато. Изпита чувството, че е чакал кошутата да дойде, но до този миг е бил забравил, че са се уговорили да се срещнат. Не остана и следа от желанието да повика Хърмаяни, което допреди миг беше толкова силно. Знаеше, беше готов да заложи живота си, че кошутата е дошла при него, само при него.
Гледаха се дълго, после тя се обърна и тръгна.
— Не! — примоли се Хари с глас, пресипнал от дългото мълчание. — Върни се!
Кошутата продължи спокойно между дърветата и не след дълго дебелите черни дънери започнаха да закриват от време на време яркото й сияние. За миг Хари изтръпна и се поколеба. Предпазливостта му нашепваше: може да е някакъв подъл номер, примамка, капан. Ала инстинктът, инстинктът, който надделя, му подсказваше, че това не е черна магия. И тръгна да гони кошутата.
Снегът под краката му скърцаше, кошутата обаче не издаваше и звук, докато минаваше между дърветата, защото не беше нищо друго, освен светлина. Отвеждаше Хари все по-навътре и по-навътре в гората и той крачеше бързо; беше сигурен, че щом кошутата спре, ще му разреши да се доближи до нея. И ще му заговори с глас, който ще му каже каквото трябва да научи.
Накрая кошутата се закова на място. Отново извърна към Хари красивата си глава и той хукна с въпрос, който го пърлеше отвътре, ала щом отвори уста, кошутата изчезна.
Въпреки че мракът я погълна изцяло, прогореният й образ се беше врязал в ретините на Хари и замъгляваше зрението му — ставаше по-ярък, когато затвореше клепачи, и го объркваше. Обзе го страх: присъствието на кошутата бе равнозначно на сигурност.
— Лумос! — прошепна Хари и върхът на магическата пръчка припламна.
Отпечатъкът на кошутата избледняваше все повече с всяко ново примигване, но той продължи да стои и да слуша звуците в гората, далечния пукот на съчки, тихото свистене на вятъра. Дали щяха да го нападнат? Дали кошутата не го беше примамила тук, за да се озове в засада? Дали само му се беше сторило, че някой стои извън обсега на светлината, хвърляна от магическата пръчка, и го дебне?
Вдигна пръчката по-високо. Никой не го връхлетя, иззад никое от дърветата не лумна зелена светлина. Защо тогава кошутата го беше довела на това място?
Нещо проблесна в светлината на пръчката и Хари рязко се обърна, но зад него имаше само замръзнало езерце с напукана черна повърхност, която заблещука, когато той вдигна пръчката, за да го разгледа по-добре.
Приближи се доста предпазливо и погледна надолу. Ледът отрази изкривената му сянка и лъча светлина от магическата пръчка, но някъде дълбоко под дебелата мътносивкава повърхност измъждука още нещо. Голям сребърен кръст…
Сърцето на Хари сякаш тръгна да изскача през устата: той се свлече на колене край езерото и наклони пръчката така, че да освети възможно най-много от дъното. Блещукащо наситеночервено… беше меч с проблясващи рубини по ръкохватката… на дъното на горското езеро лежеше мечът на Грифиндор!
Затаил дъх, Хари се взря в него. Нима беше възможно? Как мечът се беше озовал в горското езеро, само на хвърлей от мястото, където бяха опънали палатката? Какво беше привлякло Хърмаяни насам — дали някаква непозната магия, или кошутата, която според Хари беше покровителка, нещо като пазителка на езерото? Или мечът беше пуснат във водата вече след като те бяха пристигнали — именно защото са тук? Тогава къде беше човекът, който бе чакал да го предаде на Хари? Той отново насочи магическата пръчка към дърветата и храстите наоколо и затърси очертанията на човек, проблеснало око, но не видя там никого. Въпреки това страхът притъпи още малко въодушевлението му, когато Хари насочи вниманието си към меча, който лежеше на дъното на замръзналото езеро.