Хари Потър и даровете на смъртта

— Ще отидем на по-закътано — съгласи се Хърмаяни и потрепери, докато навличаше пуловер върху пижамата. — Все ми се струваше, че чувам как се движат хора. Един-два пъти дори май видях някого.

Хари застина, както си обличаше фланелата, и погледна притихналия неподвижен опасноскоп върху масата.

— Сигурна съм, че само ми се е сторило — допълни притеснена Хърмаяни, — в тъмното снегът понякога си прави номера със зрението… но дали да не се магипортираме под мантията невидимка, за всеки случай?

След половин час палатката вече беше сгъната, Хари си беше сложил хоркрукса, а Хърмаяни стискаше обшитата с мъниста чанта и двамата се магипортираха. Обгърна ги обичайното тясно пространство, краката на Хари се разделиха с преспите и после се удариха силно в нещо, което явно беше покрита с листа замръзнала земя.

— Къде сме? — попита той и се взря в непознатата гъста гора наоколо, а Хърмаяни отвори чантичката и се зае да вади колчетата за палатката.

— Форест ъф Дийн27 — отвърна тя. — Идвали сме с нашите на къмпинг.

И тук беше страшен студ и дърветата наоколо бяха отрупани със сняг, но Хари и Хърмаяни поне бяха защитени от вятъра. Почти през целия ден стояха сгушени на топло в палатката, край хубавите яркосини пламъци, които Хърмаяни измагьосваше толкова добре и които можеха да бъдат прибрани и пренесени в стъкленица. Хари имаше чувството, че се възстановява сред кратка, но много тежка болест, засилвано от загрижеността на Хърмаяни. Над тях се сипеха нови следобедни снежинки и дори по прикътаната им поляна имаше прясна покривка ситен сняг.

След двете нощи, когато Хари почти не беше мигнал, сетивата му бяха изострени повече от всякога. В Годрикс Холоу се бяха измъкнали на косъм и сега Волдемор сякаш беше още по-близо и ги застрашаваше все повече. Когато отново се мръкна, Хари не прие предложението Хърмаяни да стои на пост и я прати да си ляга.

Занесе при входа на палатката една стара възглавница и седна на нея — макар че беше навлякъл всичките си пуловери, пак трепереше. Часовете отминаваха и мракът се сгъстяваше все повече, докато накрая стана непрогледен. Хари тъкмо се канеше да извади Хитроумната карта и да погледа малко точицата на Джини, когато си спомни, че вече е коледната ваканция и тя сигурно се е прибрала в „Хралупата“.

В необходната гора всеки звук се засилваше. Хари знаеше, че тук би трябвало да гъмжи от какви ли не твари, но му се прииска всички те да застинат неподвижно, та той да разграничи безобидното им сноване и притичване от звуците, които биха могли да възвестят други, по-зловещи движения. Спомни си звука на наметалото, което преди много години се влачеше по сухите листа, и в миг му се стори, че отново го чува, но после се отърси от това усещане. Вече седмици наред защитните заклинания ги пазеха добре, откъде накъде точно сега ще се обезсилят? И все пак на Хари му се струваше, че тази нощ е по-различна.