Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
Денят завърши в Монроа, където местните благородници се бяха насъбрали толкова масово, като че ли бяха предупредени предварително, че кралят на Навара ще посети техния град. Предложиха му разкошна вечеря, в която Шико взе участие с възторг.
Анри се настани в най-добрия дом в града; половината от свитата се разположи на улицата, където нощуваше кралят, другата половина — на полето, извън градските порти.
— Кога ще започнем да ловуваме? — попита Шико Анри в момента, когато слугата събуваше ботушите на краля.
— Още не сме стигнали в гората, където се въдят вълците, любезни Шико — отговори Анри.
— А кога ще стигнем там, господарю?
— Любопитствуваш?
— Не, господине, но сам разбирате, ще ми се да знам къде отиваме.
— Утре ще разбереш, синко, а сега лягай тук, на тази възглавница, вляво от мен; Морне вече хърка отдясно, чуваш ли го?
— Дявол го взел! — възкликна Шико. — Той на сън е по-красноречив, отколкото буден.
— Вярно — съгласи се Анри. — Морне не е приказлив, но трябва да го видите по време на лов!
Денят едва започваше, когато тропот от множество коне събуди и Шико, и краля на Навара.
Старият благородник, който поиска сам да прислужва на краля на масата, донесе на Анри закуската — горещо, добре подправено с аромати вино и парчета хляб, намазани с мед. Спътниците на краля — Морне и Шико — получиха закуска от слугите на благородника.
Веднага след закуската свириха сбор.
— Време е, време е — възкликна Анри, — днес ни предстои дълъг път! На конете, господа, на конете!
Шико изумен видя, че кралската свита се е увеличила с още петстотин души. Те бяха пристигнали през нощта.
— Това е просто чудо! — възкликна той. — Ваше величество, това вече не е свита и даже не е отряд, а цяла войска.
В Лозерт към конницата се присъединиха шестстотин пехотинци.
— Пехота! — извика Шико.
— Обикновени гончии — поясни кралят.
Шико се намуси и от тази минута запази упорито мълчание. Двадесетина пъти той поглеждаше към полето, тоест двадесет пъти му идваше мисълта да избяга. Но по всичко изглежда, беше заповядано Шико да се охранява като посланик на Анри III, вследствие на което всяко негово движение веднага повтаряха няколко души.
Това не се хареса на Шико и той изрази на краля своето недоволство.
— Сърди се на себе си, синко; ти пожела да избягаш от Нерак и аз се страхувам да не те обземе пак същото изкушение.
— Давам ви честна дума на благородник, господарю, че няма да се опитвам да бягам — каза Шико, — защото струва ми се, тук виждам любопитни неща.
— Много се радвам, че това е твоето мнение, любезни ми Шико, защото аз също се придържам към него.
По време на разговора те преминаха през град Монкюк и към войската се присъединиха четири полеви оръдия.
— Види се тукашните вълци са съвсем особени, господине — отбеляза Шико, — против тях даже разполагат артилерия!
— А! Забеляза ли? — възкликна Анри. — Какъв каприз имат жителите на Монкюк! Откакто им подарих за учения тези четири оръдия, купени в Испания по моя заповед и изнесени тайно оттам, те винаги ги влачат със себе си.
— Но все пак, кралю — тихо попита Шико, — край Каор ли ще ловуваме?
— Да, по тези места — отговори кралят.
— Но как така, господарю? За да ходите на лов за вълци, вие взехте със себе си пехота, конници и артилерия, а не взехте кралското знаме? Ето тогава на тези достойни зверове би била оказана пълна почит.
— Гръм и мълния! Не сме забравили и знамето, Шико, това въобще мислимо ли е? Само че го пазим в калъфа, за да не се цапа. Ще го видиш точно навреме и на мястото му.
Втората нощ прекараха в Катюс. След като Шико даде дума, че няма да се опита да бяга, престанаха да го следят.
Шико се поразходи из града и стигна до предните постове. От всички страни към войските на Наварския крал се стичаха отряди от по сто, сто и петдесет души. През нощта отвсякъде пристигаше пехота.
„Какво щастие е, че не сме тръгнали за Париж — помисли Шико, — иначе бихме се явили там със стохилядна армия!“
Сутринта в осем часа Анри и неговата войска — хиляда пехотинци и две хиляди конници — бяха пред Каор. Градът беше готов за отбрана. Дозорите бяха успели да вдигнат тревога и господин дьо Везен навреме бе взел предпазни мерки.
— А! Значи така! — възкликна кралят, когато Морне му съобщи тази новина. — Изпреварили са ни! Колко досадно!
— Ще трябва да подготвим обсада по всички правила, ваше величество — каза Морне. — Чакаме още около две хиляди; това е достатъчно да изравним силите.
— Да съберем съвета — предложи дьо Тюрен.
Шико внимателно наблюдаваше всичко и следеше разговорите. Замисленото, сякаш съкрушено изражение на лицето на Наварския крал потвърди неговото подозрение, че Анри е посредствен пълководец и само тази мисъл му придаваше известна бодрост.