Четиридесет и петимата

Шико се повдигна на стремената.

— Вярно, ваше величество, май е така.

— Сигурен съм.

— Да, конници са — потвърди Шико, като се вгледа, — но не са ловци.

— Защо смяташ така?

— Защото са въоръжени като Роландовци и Амадисовци49 — отговори Шико.

— Работата не е във външния вид, любезни Шико; ти сигурно вече забеляза, като ни гледаш, че за ловеца не трябва да се съди по облеклото му.

— Охо! — възкликна Шико. — Че аз виждам най-малко двеста конници.

— Е, какво от това, синко? Моарас просто ми дава много хора.

Шико чувствуваше, че любопитството му се разгаря все по-силно.

Отрядът, числеността на който Шико намали в предположението си, броеше двеста и петдесет конници. Те безмълвно се присъединиха към кралската свита; имаха хубави коне, здраво оръжие, командваше ги един твърде благообразен човек, който учтиво и предано целуна ръка на Анри.

Жер преминаха по един брод; в долината между реката Жер и Гарона се намираше втори отряд, наброяващ около стотина конници.

Като продължиха пътя, стигнаха Гарона и започнаха да я преминават, но Гарона беше много по-дълбока от Жер — недалеч от отсрещния бряг дъното вече не се достигаше от конете и прехвърлянето трябваше да бъде завършено с плуване. Все пак, въпреки очакванията, се прехвърлиха благополучно на брега.

— Велики Боже! — възкликна Шико. — Що за странни учения предприема ваше величество! Нали имате мостове и над, и под Ажан.

— Приятелю — Шико — каза в отговор Анри, — ние сме диваци, затова много нещо ни е простено; ти отлично знаеш, че моят брат, покойният крал Шарл, ме наричаше свой глиган, а глиганът винаги върви направо. Ето че аз му подражавам, щом нося това прозвище. Ако пътя ми прегражда река, аз я преплувам, ако пред мен се изпречва град — гръм и мълния! — аз го глътвам като поничка!

Тази шега на Беарнеца предизвика общ смях.

Единствено господин дьо Морне, който през цялото време яздеше до краля, не се разсмя, а само захапа устната си и това за него беше признак на необикновена веселост.

След преминаването на Гарона, приблизително на половин левга от реката, Шико забеляза триста конници, които се укриваха в боровата гора.

— Охо-хо!… Ваше величество — каза той тихо на Анри, — да не би това да са завистници с намерение да попречат на вашия лов?

— Съвсем не — отговори Анри, — ти пак сгреши, синко, това са приятели, излезнали да ни посрещнат от Пюимирол.

— Хиляди дяволи! Господарю, във вашата свита скоро ще има повече хора, отколкото са дърветата в гората!

— Шико, дете мое — изрече Анри, — мисля — да ме прости Бог! — че вестта за твоето идване е успяла да стигне навсякъде и че хората се стичат от всички краища на страната с желанието да уважат в твое лице краля на Франция, чийто посланик си ти.

Шико, който беше умен човек, прекрасно разбра, че от известно време му се присмиват. Това не го разсърди, но го накара да бъде по-внимателен…