Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)». Краткое содержание книги:
Романът, определен от критиката за една от най-значимите творби в американската литература, е преведен на 27 езика и достига тираж от 3 милиона екземпляра.
Мотоциклетът се е изправил мълчаливо над мен, готов да тръгне, все едно, че е чакал цяла нощ като някакъв безмълвен страж.
Сребристосив, хромиран и черен — и прашен. Прах от Айдахо и Монтана, Дакотите и Минесота. От земята изглежда много внушителен. Никакви украшения. Всичко е функционално.
Мисля, че никога няма да го продам. Няма причини наистина. Те не са като колите, нямат купе, което ръждясва за няколко години. Поддържай го, регулирай двигателя, ремонтирай го и ще изтрае колкото тебе. Може би по-дълго. Качество. Докарал ни е дотук без неприятности.
Слънцето едва докосва върха на канарата високо над клисурата, в която сме. Над поточето се е появила тънка пелена мъгла. Това означава, че ще бъде топло.
Измъквам се от спалния чувал, обувам се, прибирам всичко, което може да се прибере, без да будя Крис, и отивам при масата. Разтърсвам го, за да го събудя.
Не реагира. Оглеждам се и виждам, че няма какво друго да свърша, освен да го събудя, колебая се, но понеже се чувствувам малко побъркан от свежия утринен въздух, крещя: „Ставай!“ и той внезапно сяда с широко отворени очи.
Правя всичко възможно да свържа нещата с първото четиристишие от „Рубайят“ на Омар Хайям. Това над нас прилича на някакъв пустинен зъбер в Персия. Но Крис не разбира за какво, по дяволите, говоря. Гледа нагоре към скалния зъбер, а после сяда и примигва насреща ми. Човек трябва да е в подходящо настроение, за да възприеме лошо рецитиране на поезия. Особено на тази.
Не след дълго излизаме отново на пътя, който се вие и криволичи. Слизаме в огромния каньон с високи бели скали от двете страни. Вятърът ни вкочанява. Пътят излиза за малко на слънце, което като че ме стопля направо през якето и пуловера, но скоро пак потъваме в сянката на каньона, където вятърът отново ни сразява. Този сух пустинен въздух не задържа топлина. Усещам устните си сухи и напукани от насрещния вятър.
По-нататък прекосяваме някакъв язовир, напускаме каньона и навлизаме във висока полупустинна местност. Това вече е Орегон. Пътят се вие през един край, който ми напомня Северен Раждастан и Индия. Там не е съвсем пустиня, има много пинии, хвойна и трева, но пак липсва земеделие, освен където някоя клисура или долина дават малко допълнителна влага.
Тия налудничави четиристишия от „Рубайят“ продължават да звучат в главата ми:
Това извиква във въображението ми образ на развалини от древен палат близо до пустинята, където с крайчеца на окото си е съзрял диворастящ розов храст…
„… А тоз летен месец пръв, що розата докара…“ Как беше нататък? Не знам. Дори самото стихотворение не ми харесва. Забелязал съм, че откак започна това пътуване и особено след Боузмън тия откъслеци изглеждат все по-малко и по-малко част от неговата памет и все повече и повече част от моята. Не съм сигурен какво означава това… изглежда… просто не знам.
Мисля, че съществува название за такива полупустини, но не мога да си го спомня. Никой не се вижда на пътя освен нас.
Крис крещи, че отново има диария. Караме, докато намирам един поток долу, излизам от пътя и спирам. На лицето му пак е изписано смущение, но аз му казвам, че не бързаме заникъде, изваждам бельо, руло тоалетна хартия, сапун и му нареждам да измие много хубаво ръцете си, като свърши.
Сядам на една Омар-Хайямова скала, съзерцавам полупустинята и се чувствам не зле.
„… А тоз летен месец пръв, що розата докара…“ … о, сега се сещам…
И така нататък, и така нататък…
Да се отървем от Омар и да се заловим за нашата шъто̀куа. Омаровото разрешение е просто да си седиш, да се наливаш с вино и да се чувствуваш зле, защото времето изтича. В сравнение с това една шъто̀куа ми изглежда за предпочитане. Особено пък днешната, която е за находчивостта.
Виждам Крис да се катери по хълма. Като че ли е в добро настроение.
Вместо широко употребяваните „находчивост“, „предприемчивост“, „практичност“ предпочитам полузабравената дума „гъмпшън“, защото е така непретенциозна и изоставена и така старомодна, че сякаш има нужда от приятел и надали ще отблъсне някой, който й обърне внимание. Тя е стара шотландска дума, някога широко използувана от пионерите, но която, както и рода̀, изглежда почти излязла от употреба. Харесвам я още и за това, че точно изразява какво става с човек, който се съедини с качеството. Той се изпълва с находчивост.