Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
От напрежение и от отровните газове на горящото блато главата му направо се цепеше — все едно щеше да се пукне като огромен надут цирей. Искаше му се да легне, да я стисне с ръце, да си запуши ушите и да не мисли за нищо. Но не можеше да го направи, трябваше още преди да се е съмнало да се махне оттук, а можеше да го направи само ако направеше още един — трети за тази нощ — оройхон.
И като се стараеше да върви възможно по-далече от пушеците, Шооран се върна към границата, за да изличи последния в тези земи участък огнено блато. Мъчеше се да не мисли за Йороол-Гуй, защото знаеше, че ако той се появи, няма къде да избяга.
Строенето беше невероятно трудно, а освен това този път го забелязаха — зарева раковина и се замяркаха огньове на факли.
„Свирете тревога, свирете… — повтаряше си Шооран, докато се оттегляше между тесегите. — Утре ще видите, че това не е просто нов оройхон, а че между вас и враговете ви има суха ивица. И ще трябва или да се избиете един друг, или да се научите да живеете в мир. Свирете колкото си щете, аз вече си свърших работата.“
Когато мина покрай постовете, облаците вече изжълтяваха, но не го беше страх, че ще го видят — церегите си имаха друга работа сега. След още половин час стигна до мястото, където беше оставил Ай — и тъкмо навреме, защото някаква жена вече беше събрала нещата му: оръжията, постелката, дори сувага, който не беше нужен на никого освен на редките разказвачи, и като отблъскваше с една ръка Ай, с другата се мъчеше да върже всичко на вързоп и да го отнесе. И сигурно вече щеше да го е направила, но мъничката Ай — цялата изподраскана и насинена — не я оставяше на мира. Докато Шооран излизаше от хохиура, тя пак — за кой ли път? — скочи срещу натрапницата и впи зъби в ръката й досущ като ълк. Непознатата жена изпищя и почна да я удря по главата с другата си ръка, но Ай сякаш не усещаше ударите и стискаше зъби.
— Спрете! — викна Шооран и затича към тях.
Жената замръзна и го изгледа уплашено, а Ай се търкулна на земята и сърдито й викна:
— Видя ли? Ето го мъж ми!
Шооран стигна до тях, погали рядката й косица и каза:
— Добре, жено.
— Гледай ти, гледай ти… — обади се непознатата жена. — Ти май наистина си й мъж, а? Я слушай, за какво ти е тая? Що не вземеш мен? Ще се грижа за тебе. Освен това съм истинска жена, не съм като нея. За какво ти е? Даже не можете да легнете заедно.
Шооран погледна подпухналото насинено лице на Ай, после погледна жената. Тя се беше изпъчила предизвикателно, жанчът й, надянат на голо, беше разтворен и под него се виждаха увиснали гърди.
Да, тази наистина беше жена и щеше честно да изпълнява обещанието си. Не да го обича, разбира се, каква ти любов в шавара, но да му бъде съпруга и стопанка. Обаче никога нямаше да може да се отърве от любопитството си и то вечно щеше да застрашава живота му. С други думи — тялото, което така охотно му предлагаше, беше капан, поставен му от съдбата. Хвала на Тенгер, че беше толкова изтощен, та то не пораждаше у него никакви чувства.
— Махай се — каза Шооран и вдигна юмрук.
Жената отскочи към близкия тесег, обърна се и като разбра, че няма да я гони, викна:
— Глупак!
И избяга.
Шооран искаше само спокойствие. Но първо трябваше да се погрижи за Ай. Опита да измие раните й с вода от меха си, но тя скочи и побягна. Той нито имаше сили да я гони, нито имаше някакво лекарство. Така че просто разгъна постелката си, тръшна се на нея и каза:
— Спи ми се. Събуди ме, ако има някаква опасност.
Събуди се чак на другата сутрин. Ай клечеше край него и човек можеше да си помисли, че така и не е помръднала, ако не бяха трите големи чавги до лакътя му — значи не само го беше пазила, но и му беше намерила храна.
Събраха си багажа и тръгнаха натам, откъдето бяха дошли. Шооран се ослушваше дали няма да чуе шум от битка на бившата граница, но всичко беше тихо.
Случилото се би трябвало рязко да промени всичко, но не стана така. Армията и одонтите естествено се стреснаха от това, че вече нямаше лесно защитима граница, но понеже отсреща, кой знае защо, не ги нападаха, всички други посрещнаха новината с безразличие. И това не беше чак толкова чудно: нали всички размирници, всички, които искаха и можеха да тръгнат нанякъде, бяха заминали още преди година и сега страната беше образец на това, за което одонтите бяха мечтали открай време. И може би точно затова властите решиха да не търсят илбеча. Одонтите от вътрешните земи изобщо не се интересуваха от него, а останалите — останалите може би бяха съгласни с Моертал, че илбечът ще им е по-полезен свободен, отколкото като пленник.