Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Ново вдишване. И още едно.
-Ставай.
„Майната ти", помисли си Джон. Но въпреки това се оттласна от пода. За съжаление, глупавото му слабо тяло беше като приковано към земята. Той буквално не беше в състояние да се изправи.
- Ставай.
„Майната ти. "
- Какво каза?
Джон усети как го вдигат от пода за мишниците и след миг се озова лице в лице с краля. Който беше сериозно вбесен.
Джон бе обзет от внезапен страх, осъзнал изведнъж колко здраво е загазил.
Рот оголи насреща му вампирските си зъби, които бяха едва ли не толкова дълги, колкото и краката на Джон.
-Мислиш си, че понеже си ням, не мога да те чуя, така ли? Джон повися още миг-два във въздуха, после тупна на земята. Коленете му се подвиха и той се свлече на пода.
Рот го изгледа с отвращение.
-Добре, че Тор го няма да те види.
„Не е честно - искаше да изкрещи Джон. - Не е честно!"
-Мислиш ли, че на Тор щеше да му хареса онова, което направи?
Джон се оттласна от пода и този път успя да се задържи на крака, макар и нестабилно.
-Не изричай името му - оформиха безмълвно устните му, докато свирепият му поглед срещна този на Рот.
Изневиделица остра болка прониза слепоочията му, а гласът на Рот отекна в съзнанието му, повтарящ името на Тормент отново и отново. Джон притисна ушите си с ръце и се препъна в опита си да се отдръпне.
Рот го последва, а името на Тор продължи да ехти в главата на Джон, докато не се превърна в оглушително, неумолимо скандиране. И тогава лицето на Тор изплува в съзнанието му така ясно, сякаш беше пред него. Тъмносините очи. Тъмната коса с войнишка подстрижка. Изсечените черти на лицето му.
Джон отвори уста и изкрещя. Никакъв звук не излезе от гърлото му, но той не спря, докато сълзи не изместиха крясъците. Сърцето му се късаше от болка, единственият баща, който някога бе имал, му липсваше отчаяно и той бавно се свлече на пода, закрил лицето си с ръце и превил рамене.
В мига, в който се разрида, всичко свърши - в съзнанието му се възцари тишина, видението си отиде.
Две силни ръце го вдигнаха.
Джон отново се разкрещя, този път не от гняв, а от мъка, и се вкопчи в огромните рамене на Рот. Единственото, което искаше, беше болката да спре... Искаше онова, което го раздираше отвътре, онова, което той отчаяно се мъчеше да погребе, да си отиде. След всички загуби, които бе понесъл в живота си, след толкова много трагични стечения на обстоятелствата, отвътре той беше като оголен нерв, целият насинен и покрит с белези.
-По дяволите... - Рот го залюля нежно. - Всичко е наред, синко. Всичко е наред.
МАРИСА СЛЕЗЕ ОТ МЕРЦЕДЕСА, НО МИГ ПО-КЪСНО ОТНОВО пъхна глава вътре.
-Би ли ме изчакал, Фриц? След това искам да отида до къщата, която наех.
-Разбира се, господарке.
Тя се обърна и се загледа в задния вход на клиниката, чудейки се дали Хавърс изобщо ще я пусне да влезе.
-Мариса. Тя се обърна.
- Господи... Бъч! - възкликна тя и изтича до кадилака. - Толкова се радвам, че се обади. Добре ли си? А те?
- Аха. Тъкмо ги преглеждат.
- А ти как си?
- Нищо ми няма. Но реших да изчакам отвън, понеже... е, нали се сещаш.
- Да, Хавърс определено нямаше да му се зарадва. Най-вероятно нямаше да подскочи от щастие и когато видеше нея.
Мариса хвърли още един поглед към задния вход на клиниката.
- Майката и детето... те... не могат да се приберат у дома след това, нали?
- В никакъв случай. Лесърите знаят за къщата им, така че там не е безопасно. Пък и, честно казано, мястото изобщо не струваше.
- Ами техният хелрен?
- Той... погрижихме се за него.
Господи, не би трябвало да изпитва облекчение, че някой е умрял, но то бе по-силно от нея. Поне докато не си представи Бъч на бойното поле.
-Обичам те - каза тя на един дъх. - Точно заради това не искам да се биеш. Животът ми ще свърши, ако те изгубя.
Очите на Бъч се разшириха и Мариса осъзна, че не бяха говорили за любов от цяла вечност, или поне така й се струваше. Но нали това беше нейното правило номер едно. Неприятно й бе да прекарва деня далеч от него, ненавиждаше хладината, появила се между тях, и бе решена да не допусне това да продължи, поне доколкото зависеше от нея.
Бъч се приближи и улови лицето й в ръце.
-Господи, Мариса... нямаш представа какво означават думите ти за мен. Имам нужда да го знам. Да го почувствам.
Той я целуна нежно, нашепвайки й любящи думи, а когато тя потрепери, ръцете му я уловиха внимателно. Между тях все още имаше неразрешени неща, но в този миг нищо нямаше значение. Тя просто се нуждаеше от близостта помежду им.