Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Никой от двамата не помръдваше. От север повя студен, влажен вятър, който накара Бъч да почувства твърде осезателно натъртванията и раните от битката.
След един дълъг миг вратите на колата се отключиха със звучно изщракване.
Джон не можеше да престане да зяпа Блейлок. Особено докато бяха под душа. Тялото му беше станало огромно, навсякъде под кожата му изпъкваха мускули - по гърба и раменете, по ръцете и краката. Освен това беше с поне петнайсет сантиметра по-висок. Боже, сега трябва да бе над метър и деветдесет.
Само че изобщо не изглеждаше щастлив. Движеше се някак неловко и почти през цялото време, докато се къпеха, стоеше с лице към стената. А ако се съдеше по това, как потръпваше, сапунът явно дразнеше кожата му, освен ако проблемът не беше в сапуна, а в самата му кожа. На всичкото отгоре всеки път, щом се опиташе да се пъхне под душа, бързо се отдръпваше, за да нагласи температурата на водата.
-Сега да не вземеш да се влюбиш и в него? Братята ще започнат да ревнуват.
Джон хвърли свиреп поглед на Леш. Широко ухилено, копелето сапунисваше гърдите си, върху които висеше дебела диамантена верижка.
-Хей, Блей! Гледай да не изпуснеш сапуна. Джони е ококорил ей такива очи насреща ти.
Блейлок се престори, че не го е чул.
-Ехо, Блей? Оглуша ли? Или си представяш Джони на колене пред теб?
Джон застана пред Леш, закривайки Блейлок от погледа му.
-О, моля ти се, сякаш ти ще го защитиш! - Леш погледна към Блейлок. - Блей не се нуждае от ничия защита, нали? Сега той е голя-а-а-ам мъж, прав ли съм, Блей? Я да те попитам, ако Джон поиска да те оправи, ще му позволиш ли? Бас държа, че да. Бас държа, че нямаш търпение. Двамата ще бъдете страхотна...
Джон се хвърли напред, повали Леш на мокрия под и... го смаза от бой.
Сякаш беше превключил на автопилот. Яростта изцяло владееше пестящите му и той удряше ли, удряше, докато плочките на пода не почервеняха от кръв. Колкото и ръце да го дърпаха за раменете, той не им обръщаше внимание и продължаваше да забива юмрук след юмрук в лицето на Леш.
Докато най-неочаквано някой не го вдигна във въздуха.
Джон се опита да се съпротивлява, дърпаше се и драскаше, въпреки че като през мъгла забеляза как останалите от класа се отдръпват уплашено.
Той обаче продължи да се бори и да пищи безгласно, докато го издърпваха от банята. От съблекалнята. Надолу по коридора. Той драскаше и раздаваше юмруци, докато най-сетне не го хвърлиха върху една синя постилка в тренировъчната зала толкова силно, че остана без дъх.
За миг единственото, което можеше да направи, беше да се взира в лампите по тавана, но когато си даде сметка, че някой го притиска към пода, желанието му за борба бързо се завърна. Той оголи зъби и ухапа китката, която беше най-близо до устата му.
Миг по-късно лежеше по очи, затиснат от огромна тежест.
-Рот! Не!
Името мина покрай ушите му, без да му направи почти никакво впечатление. Гласът на кралицата - още по-малко. Джон беше преминал границите на нормалния гняв, сляпа ярост го изгаряше отвътре и го караше да се съпротивлява бясно.
-Причиняваш му болка!
-Не се намесвай, Бет! - Резкият глас на Рот изтрещя като изстрел до ухото на Джон. - Е, свърши ли вече, синко? Или пак ще ме ухапеш?
Джон продължи да се бори, въпреки че не можеше да се движи, а силата бързо го напускаше.
-Рот, моля те, пусни го...
-Това е между него и мен, лийлан. Искам да отидеш в съблекалнята и да се погрижиш за другите, замесени в тази бъркотия. Онова хлапе на пода ще трябва да отиде при Хавърс.
Чу се ругатня, последвана от захлопване на врата. Миг по-късно гласът на Рот отново се разнесе на сантиметри от ухото на Джон.
-Смяташ, че като пречукаш един от съучениците си, ще станеш мъж, така ли?
Джон напрегна всичките си сили, мъчейки се да отхвърли тежестта от себе си, без да го е грижа, че това е кралят. Единственото, което имаше значение, беше яростта, която пулсираше във вените му.
-Смяташ, че като смажеш от бой онзи идиот с голямата уста, ще влезеш в Братството? Така ли?
Джон се задърпа още по-яростно. Поне докато една тежка длан не се стовари върху тила му и не го накара да се запознае по-отблизо с тепиха.
-Не ми трябват побойници. Трябват ми войници. Искаш ли да знаеш каква е разликата между тях? Войниците мислят.
Натискът върху тила на Джон се засили, докато очите му едва не изскочиха от орбитите си.
-Войниците мислят.
В следващия миг тежестта, която го притискаше към пода, изчезна и Джон си пое дълбоко дъх; въздухът нахлу в устата му и изпълни дробовете му.