Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Натъкнах се на един котел, който се търкаляше из тревата, след това открих пътека нагоре по хълма. Пътеката се отбиваше встрани заради скалите, а също така заради един малък железопътен вагон, който лежеше върху покрива си и колелата му стърчаха във въздуха. Едно от тях липсваше. Вагончето изглеждаше мъртво, като труп на животно. Видях още няколко гниещи машини, а също цяла камара ръждясали релси. Отляво на пътеката се чернееха няколко дървета и хвърляха сянка, в която някакви тъмни същества се движеха с мъка. Премигах, пътеката бе стръмна. Отдясно изсвири клаксон и черните хора се разбягаха. Тежък, приглушен взрив разтърси земята. Изскочи облаче дим и това бе всичко. Никаква промяна не се появи по лицето на скалата. Строяха железопътна линия. Скалата не пречеше; но безсмислените взривове бяха единствената работа, която се вършеше там.

Слаб шум от триене на метал ме накара да обърна глава. По пътеката се изкачваха в индийска нишка шестима черни мъже. Те се движеха изправено и някак тромаво. Носеха малки кошници, пълни с пръст, върху главите си и този шум звучеше в такт със стъпките им. Около кръста си носеха завързани черни парцали, чиито краища се люлееха като опашки. Можех да преброя ребрата им, ставите на крайниците им приличаха на възли от въже; всеки един от тях носеше на врата си желязна яка и всички бяха свързани с обща верига, чиито краища се люлееха и издаваха ритмичен звук. Друг взрив от скалата ме накара изведнъж да си спомня военния кораб, който стреляше по цял един континент. Това бе същият зловещ глас; но тези хора не можеха да бъдат врагове по никакъв начин. Бяха ги нарекли престъпници и разгневеният закон, неразгадаема загадка, връхлетяла от морето, ги бе настигнал също като разбиващите се снаряди. Хлътналите им гърди дишаха на пресекулки, страшно разширените им ноздри трепереха, а очите им гледаха втренчено с каменно безжизнен поглед нагоре по хълма. Те минаха на шест стъпки от мен, без да ме погледнат, с мъртвешкото безразличие на нещастни туземци. Зад тези сурови лица един от приобщените, резултат на новите сили, които действуваха сега, вървеше унило, хванал пушката си през средата. Носеше куртка, на която липсваше едно копче, и когато видя бял човек по пътеката, той прибра бързо оръжието към рамото си. Това бе чисто и просто благоразумие, тъй като белите много си приличаха отдалеч и той не знаеше кой съм. Успокоен, с широка негодяйска усмивка, той хвърли поглед към затворниците, сякаш искаше да ме приобщи към себе си и да ми се довери. В края на краищата аз също бях част от великото, възвишено и справедливо дело. Вместо да тръгна нагоре, обърнах се и започнах да слизам наляво. Исках да изгубя каторжниците от погледа си, преди да се изкача на хълма. Знаете, че не съм особено чувствителен; налагало ми се е да удрям, за да отблъсвам удара. Налагало ми се е да се съпротивявам и понякога да нападам: това е единственият начин да се съпротивяваш — без оглед на цената, според изискванията на условията, в които съм попаднал. Виждал съм дявола на насилието, дявола на алчността и дявола на знойното желание; кълна се в звездите, това бяха силни, страстни, червенооки дяволи, които блъскаха и гонеха хората, казвам ви, хората. Но сега, на този хълм, аз усетих, че в ослепителната слънчева светлина на тази земя ще се срещна и опозная с мекушавия, лъжлив, слабоок дявол на едно хищническо и безжалостно безумие. Колко коварен може да е той, щях да разбера след няколко месеца и хиляди мили нагоре по реката. За миг стоях ужасен, сякаш от някаква поличба. Най-накрая слязох от хълма и тръгнах косо към дърветата, които бях видял.