Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Заминах с френски параход, а той спираше във всяко загубено пристанище, доколкото можех да разбера, с единствената цел да остави на брега войници и митнически чиновници. Наблюдавах брега. Да наблюдаваш морския бряг, когато той се плъзга покрай кораба, е все едно да съзерцаваш неразгадаема загадка. Ето го пред вас — усмихнат, намръщен, примамващ, великолепен, нисък, блудкав или див, но винаги обкръжен с безмълвен шепот: „Ела и виж сам!“ Този бряг бе почти безличен, сякаш все още в процес на сътворяване, с еднообразен и мрачен вид. Краят на исполинската джунгла, толкова тъмнозелена, че изглеждаше почти черна, опасана с белите крайбрежни вълни, минаваше непосредствено покрай синьото море, чийто блясък бе приглушен от пълзящи мъгли. Слънцето печеше жестоко и земята искреше и изпускаше капки пара. Тук-таме се виждаха сивобелезникави петънца, скупчени до белите вълни на морето, над които се вееше флаг. Многовековни селища, като карфици върху девствената шир. Ние продължавахме, спирахме, оставяхме войници; продължавахме, оставяхме митничари да събират такси в тази страшна пустош и да живеят под ламаринен навес с развято знаме; оставяхме още войници — вероятно да пазят митничарите. Някои, както чувах, намирали смъртта си в прибоя край брега, но никой не се интересуваше от това. Просто ги захвърляха там, а ние продължавахме. Всеки ден брегът изглеждаше все същият, сякаш стояхме неподвижно; но минавахме покрай различни търговски пунктове — с имена като Големия Басан, Малкият Попо; имена, сякаш взети от долнопробен фарс, разиграван на зловещ фон. Безделието ми на пътник, самотата ми сред тези хора, с които нямах нищо общо, мазното лениво море и неизменната мрачност на брега сякаш ме криеха от истината и ме държаха в плен на някаква тъжна и безсмислена измама. Гласът на прибоя бе истинско удоволствие, като гласа на роден брат. Той беше естествен. Знаеше защо съществува, имаше смисъл. От време на време някоя лодка от брега ни връщаше за миг към действителността. Караха я винаги черни мъже. Отдалеч се виждаше блясъкът на бялото в очите им. Те викаха и пееха, а телата им се обливаха в пот. Лицата на тези хора бяха като чудновати маски; те имаха кости, мускули, неудържима жизненост, напрегната енергия в движенията, която бе естествена и истинска като прибоя край техния бряг. Те не търсеха извинение, че са тук. Беше много приятно да ги наблюдава човек. За известно време имах чувството, че съм все още част от свят на неизкривени факти; но това чувство не продължи дълго; винаги се случва нещо, което да го прогони. Спомням си, че веднъж се приближихме до военен кораб, пуснал котва недалеч от брега. А там нямаше дори и навес. Корабът обстрелваше джунглата. Французите водеха една от войните си в този район. Бойното знаме на кораба висеше като дрипа, дулата на шестинчовите оръдия стърчаха над ниския корпус; мазното и мръсно течение поклащаше лениво кораба и люлееше тънките му мачти. В безкрайното, пусто пространство от земя, небе и вода параходът стоеше неразгадаем и стреляше по цял един континент. Едно от шестинчовите оръдия гръмваше, малък пламък се изскубваше и изчезваше, разпръскваше се бяло облаче дим, мъничък снаряд изохкваше слабо — и нищо не ставаше. Нищо не можеше да стане. Тази дейност беше безумна и тази гледка представляваше печална комедия. Не изгубих това чувство и когато някой на палубата се опита да ме увери, че там се намирал лагер на местни жители — той ги нарече врагове! — скрити някъде на брега.