Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Заобиколих огромна дупка, изкопана на хълма, предназначението на която не можах да разгадая. Но тя не бе нито каменна кариера, нито пясъчна. Просто дупка. Може би бе свързана с великодушното желание да се намери някаква работа на престъпниците. Не зная. След това едва не хлътнах в една много тясна урва, която се извиваше като белег от рана върху хълма. Долу, на дъното, лежаха множество нахвърляни отводнителни тръби за селището. Всички бяха счупени. Това бе безсмислено разхищение. Най-после се намерих под дърветата. Целта ми беше да походя малко на сянка; но там веднага изпитах чувството, че съм навлязъл в последния кръг на ада. Бързеят на реката бе наблизо и непрекъснатият, монотонен, стремглав, остър шум на водата изпълваше тъжната тишина на леса, където не се чуваше друг звук и където не потрепваше лист, сякаш главоломната бързина на въртящата се земя бе станала изведнъж осезаема.

Между дърветата, облегнати на стволовете, придържайки се към земята, в полумрака клечаха, лежаха и седяха черни същества във всички пози на страданието, омаломощени и отчаяни. На скалата избухна нова бомба, последвана от лек трепет на земята под краката ми. Работата продължаваше. Работа! А това бе мястото, където някои от работниците се бяха оттеглили да умрат.

Те умираха бавно — това бе ясно. Те не бяха врагове, не бяха престъпници, сега не бяха дори земни същества — а черни сенки на болест и глад, които лежаха в безпорядък сред зеления мрак. Докарани от всички части на брега с цялата законност на договорите, захвърлени сред ужасни условия, хранени с непривична храна, те се разболяваха, преставаха да работят, а след това им разрешаваха да изпълзят, колкото да умрат. Тези мъртвешки сенки бяха свободни като въздуха — и почти толкова плътни. След малко започнах да различавам блясъка на очите им в мрака на дърветата. Поглеждайки надолу, видях едно лице до ръката си. Черните кости се облягаха на дървото, клепачите бавно се отвориха и хлътналите очи ме погледнаха, огромни и празни, след това в дълбочините на зениците блесна сляпо, бяло пламъче и бавно изгасна. Човекът изглеждаше млад, почти момче. Но знаете, че е трудно да се определи възрастта им. Можех само да му предложа сухари от шведския кораб, от които имах още в джоба си. Пръстите бавно стиснаха сухара, без друго движение и без друг поглед. Той бе вързал бял конец около врата си. Защо? Къде го бе намерил? Какво представляваше този конец? Значка, украшение, магия, заклинание? Свързана ли бе някаква мисъл с него? Конецът изглеждаше чудноват около черния му врат, този бял конец от задморските земи.