Отдел Убийства: Главният заподозрян

— Владимир Александрович — рече меко Селуянов, — не мога да ви дам служебния й телефон. Всеки човек има право сам да реши на кого да си остави телефоните. И ако Каменска не иска да й звъните на работа, не мога да се меся. Може да си има причини и резони, които ние с вас сме длъжни да уважаваме. А по отношение на домашния й телефон, може да е заминала. Например на вилата си. Времето е повече от топло и мнозина вече се преместиха да живеят на вилите си чак до есента.

Соловьов мълчаливо се загледа през прозореца. Пръстите на ръцете му, лежащи върху покритите с одеяло колене, бяха здраво стиснати, през челото му се очерта дълбока бръчка.

— Моля ви — неочаквано тихо пророни той, — помогнете ми. За мен е много важно.

— Това свързано ли е по някакъв начин с престъплението, по разкриването на което сега работим?

— Не, не — отговори бързо Соловьов. — Уверявам ви, това е чисто личен въпрос. Ние сме приятели и сега аз особено имам нужда от нея като приятел.

Николай се накани да откаже вежливо, но по лицето на преводача имаше толкова молба, че оперативникът трепна.

— Ако е възможно, ще й предам, че я молите да се свърже с вас — обеща малко неясно той.

На другия ден Селуянов връхлетя в кабинета на Настя с изкривено от ярост лице.

— Какви ги вършиш, мерзавке? — едва не крещеше той. — Занасяла си се с човека, говорила си му нещо, а когато той хлътва — хайде да те няма? Не е много сложно да накараш самотен инвалид да се влюби в теб! Възползвала си се от доброто му отношение в интерес на работата и си духнала? Не е прилично това, майко. Все пак трябва да мислиш какво правиш.

Настя вдигна към него уморените си от безсъние очи. От ресторанта се върнаха след четири сутринта и тя успя да поспи само два часа. Главата й беше натежала и сякаш пълна с камъни.

— Почакай, Коля, недей толкова бързо. Давай поред.

— Какъв ти ред — измърмори той, след като поохладня след изпускането на първата пара. — Няма никакъв ред. Защо не си казала на Соловьов, че ти е сменен номерът на домашния телефон?

— А защо да съм длъжна да му казвам?

— Защото е влюбен в теб до ушите. И между другото страда. Звъни ти денем и нощем и не може да разбере защо никой не се обажда. Седи сам като кукумявка в своята „Мечта“, дава ухо на всеки шум, все се надява, че неговата ненагледна Настенка ще му отиде на гости. Та той едва не плачеше, когато ме помоли да му помогна да се свърже с теб. Поне разбираш ли какво вършиш?

— Коля, преувеличаваш — отговори спокойно тя. — Сам си измисли всичко. И Соловьов също си е измислил всичко това от скука и самота.

— Че дори и така да е! — пак се разгорещи Селуянов. — Дори да си е измислил. Но ти си му дала повод. Дала си му надежда. Не бива да си играеш с хората дори ако това е необходимо за разкриване на престъпление. Нима не ти е жал за него?