Бляскавият двор [bg]

– Това някакъв аланзански ритуал ли е? – прошепнах, преди да се разделим. – В синхрон със слънцето ли си?

– Това е нещо, кое­то правя още от детството си. Винаги съм имал неспокоен сън. –Примижа към небето на изток и вдигна ръка за поздрав. – Но може би е някаква дарба, коя­то дори не съм знаел, че имам, направо от самата Аланзиел. – Виждайки как златната зора играе по чертите на Сед­рик и хвърля огнен оттенък в косата му, никак не ми бе трудно да повярвам, че се ползва с благоволението на покровителката на страстната любов.

Когато се върнах при каруцата на семейство Маршъл, се чувствах по-доб­ре, отколкото предишната нощ. Както изливането на чувствата, така и фактът, че си бях починала, ми даваха нов поглед към нещата. Сед­рик се беше оказал прав. Нямаше спор, че тези условия бяха сурови. Всеки би срещнал затруднения. Но всъщност никога в живота си не се бях чувствала толкова извън свои води – кое­то определено значеше нещо, след като приех чужда самоличност. Трябваше да бъда търпелива към себе си, докато се справя с това.

И успявах в пос­ледвалите дни. Все още не харесвах храната или спането на земята. Но поне не валеше. Със Сед­рик про­дъл­жихме да прекарваме нощите си заедно в периферията на лагера и когато керванът възприе известна рутина, той беше повече време с мен през деня. Понеже групата бе толкова голяма, се придвижвахме доста бавно. Двамата можехме да вървим заедно, водейки кобилата, и с лекота да сме в крак с останалите. Грубият терен и все по-големите възвишения правеха придвижването уморително, но постепенно заякнах.

– Грант Елиът имаше право за слънцето – казах един ден на Сед­рик. Пътуването ни продъл­жа­ва­ше вече от няколко дни. Бяхме направили почивка за обяд и седяхме сами в сянката.

– Какво каза той?

– Че е жестоко. – Вдигнах ръце да ги огледам. – Виж колко са загорели вече. Дори не мога да си представя как ли изглежда лицето ми.

– Прекрасно както винаги – каза Сед­рик. Разкъса парче пастърма и ми подаде половината.

– Дори не погледна.

– Не ми е и нужно. – Но все пак вдигна очи и огледа лицето ми. – Май ти излизат няколко лунички. Сладки са.

– Не казвай това на Тамзин – тя вечно се опитва да скрие своите. А баба ми щеше да припадне, ако можеше да ме види. – В началото бях говорила закачливо, но сърцето ми се сви, когато се сетих за баба. – Знаеш ли, когато разбрах, че ме търси, първо се разтревожих заради очевидните неприят­нос­ти, кои­то можех да си навлека. Но това, кое­то истински ме тревожи сега в случилото се, е знанието, че тя все още търси. Не знае какво е станало с мен, но все още ме търси. Не се е отказала.

– Разбира се, че не е. Това не е присъщо на рода Уитмор. Ъъ, искам да кажа, на семейство Бейли. Поне предполагам, че на рода Бейли не им е в кръвта да се предават.

Помислих си за бившата си камериерка:

– Ами, Ада в известен смисъл се предаде... или пък дали наистина беше така? Ако е в кравефермата, в коя­то искаше да отиде, предполагам, че всичко е станало според желанията ѝ.