Бляскавият двор [bg]

Икорите се обър­наха кръгом, яхнали конете си, а аз затаих дъх, когато няколко мъже вдигнаха пушки и се прицелиха в гърбовете на икорите. Уо­рън също забеляза това и вдигна ръка да възпре стрелците. Конете на икорите бързо преминаха от раван в галоп и скоро се отдалечиха.

През остатъка от деня никой не можеше да говори за друго, освен за срещата с икорите. Мненията, раз­би­рае­мо, бяха разнородни. Мнозина смятаха, че е трябвало да ги застреляме. Според други,актът на състрадание от страна на Уо­рън само показваше какъв благороден дух има.

– Всичко беше блъф – каза един по-въз­рас­тен мъж на мен и Сед­рик на вечеря същата вечер. Замълча за миг, за да обърне глава и да се изплюе. – Уо­рън нямаше друг избор. Ако го беше убил, винаги имаше ве­роят­ност да подбуди нова вой­на. Никой не знае колко докачливи са икорите напос­ледък. А цялата онази глупост за мъже, кои­то да охраняват пътеката, е... ами, прос­то глупост. На икорите не им трябват пътища. Ако искат да се измъкнат тайно и да се скрият някъде в гората, могат да го направят.

Погледнах през главите на другите заселници – натам, където Уо­рън седеше в отсрещния край на лагера. Беше събрал по-голяма група почитатели от обикновено: всички до един го обсипваха с хвалебствия за умелия му дипломатически акт. Самата аз бях смятала, че се е справил доб­ре, докато не чух коментара на спътника ни.

– Икорите бяха много по-спокойни, отколкото очаквах – отбелязах. – Аз щях да съм много по-враждебна, ако ме бяха прогонили със сила от земята ми.

– На два пъти – напомни ни старият човек. – Не заб­ра­вяй­те героите, кои­то най-нап­ред ги изхвърлиха от Осфрид. Добрия крал Уилфрид. Сътингам. Бентли. Ротфорд.

Опитах се да не трепна, когато чух името на прародителя си. Заселването на Осфрид се беше състояло толкова отдавна, та понякога бе лесно да забравя, че диваците, с кои­то Рупърт се беше сражавал там, бяха предци на онези, кои­то бяха избягали през морето и си бяха създали нов живот в тези земи. Или поне се бяха опитали.

– Това мяс­то е толкова обширно – казах на Сед­рик по-късно. – Адория е сто пъти по-голяма от Осфрид. Не би ли трябвало този път да има дос­та­тъч­но мяс­то за всички ни?

Той се вгледа в обкръжението ни. Нощта вече падаше, но още можехме да различим огромните дървета, докато протягаха клони към звездите.

– На алчните мяс­тото никога не им стига. Не знам какво ще стане с икорите или с тази земя. Някога Осфрид също е бил толкова див, а сега има ясно определени граници и обособени райони. – Погледна отново надолу и плъзна ръка около мен. Долових уханието на ветивера му, кое­то ме успокои, че не цялата цивилизация е изгубена. – Едно нещо, кое­то със сигурност знам, е, че са подсилили нощните постове. С теб ще трябва да се приберем по различни пътища тази нощ.