Бляскавият двор [bg]

– Знам. Просто никак не ми се иска да се разделям отново с теб след всичко случило се.

– По-весело, не се разделяте задълго, влюбени гълъбчета – каза госпожа Маршъл, приближавайки се с едри крачки до нас. – А той е прав – относително наб­ли­зо сме. Ще стигнеш там съвсем скоро, макар че може и да не искаш, след като си седяла при нас. Един неразработен участък няма да изглежда и наполовина толкова удобен, колкото един доб­ре уреден заселнически дом.

Господин Маршъл беше ходил до Хадисън много пъти, за да надзирава строежа на къща, преди да доведе съпругата и децата си. Исках да бъда със Сед­рик, но една тайна част от мен жадуваше да спи под истински покрив в истинско легло – осо­бе­но след като от небето най-сетне заплашваше да рукне дъжд. Освен това се чудех какви бяха шансовете да се изкъпя. Под ноктите ми имаше толкова много мръсотия, че бялото вече не се виждаше.

Сед­рик и аз се разделихме с целувка и го гледах толкова дълго, колкото можах, докато се отдалечавах, седнала в каруцата на семейство Маршъл. Безразборно построеното градче се смаляваше все повече и повече и зърнах за пос­ледно Сед­рик, вдигнал ръка към мен, преди всичко да се изгуби в сенките на здрача. Когато стигнахме заселническата къща, вече съвсем беше паднала нощ. Едва различих къщата – хижа, построена от кръстосани дървени трупи. Отвън не изглеждаше много голяма.

Както се оказа, от­вът­ре също не беше осо­бе­но голяма. Имахме прос­торно общо помещение, предназначено да се използва за кажи-речи всичко, свързано с домакинството: готвене, хранене, шиене, развлечения и така нататък. Една миниатюрна спалня отстрани беше запазена за гос­по­дин и госпожа Маршъл. Горе, в едно таванско помещение, с преграда бяха отделени две спални – една за момичетата и една за момчетата. Щях да деля голямо легло с трите момичета. Надявах се никое от тях да не рита насън.

Прекарахме остатъка от вечерта, като мъкнехме вътре запасите, преди да завали. Закътаното местоположение на Кейп Триумф го защитаваше от бури, но понякога те можеха да проникнат до Хадисън и да са ожесточени. По-голямата част от пътуването дотук беше въпрос на издръжливост и това бе първият ми досег с тежкия труд. Господин Маршъл и две от момчетата помогнаха да приберем добитъка в обора. Приключихме точно навреме и госпожа Маршъл ни сготви за вечеря просо и сушено месо в едно глинено гърне над огнището. Седнахме на една дълга пейка до масата, за да се храним. Не беше удобно, осо­бе­но при моите болки в мускулите, но ни спаси от седенето на пръстения под.

– Няма да остане вечно така – каза госпожа Маршъл, като посочи надолу. – Не сме диваци. Скоро ще намерим слама да го покрием.

Когато дойде време за сън, измъкнах от леглото един паяк и изпитах надежда, че няма повече. Духнахме свещите и слушахме как дъждът тропа по покрива, докато лежахме сгушени заедно в голямото легло. Оказа се равномерен, бавен порой, а не яростна буря. Покривът не протече, така че поне това беше доб­ре.