Нефритеният трон [bg]

— Лун Тиен Сян се е усамотил в Павилиона на Вечната пролет. Един куриер го чака да излезе, за да му предаде съобщение.

— Добре ли е? — попита Лорънс.

Не се опита да търси логическо обяснение. Сега най-голямата му грижа бе да научи защо драконът не бе дошъл.

— Няма причина да смятаме другояче — уклончиво отговори Сун Кай.

Лорънс не знаеше как да го притисне, беше твърде вцепенен от изтощение. Сун Кай обаче го съжали и добави, вече малко по-мило:

— Той е добре. Не можем да прекъсваме уединението му, но той трябва да излезе днес по някое време и тогава ще ви го доведем.

Лорънс продължаваше да недоумява, но в момента не можеше да се сети какво друго да направи.

— Благодаря ви — успя да промълви. — Моля, благодарете на Негово Височество за гостоприемството, предайте най-дълбоката ни признателност. Моля той да извини недодяланите ни маниери.

Принцът кимна и ги освободи с махване на ръката. Сун Кай ги подкара обратно към стаите им и остана да ги наблюдава, докато те не се строполиха на твърдите дървени нари. Може би се опасяваше, че отново ще скокнат да се залутат някъде. Лорънс почти се засмя с глас на нищожната вероятност това да се случи и моментално заспа.

— Лорънс, Лорънс — каза разтревожено Темерер.

Капитанът отвори очи и видя, че драконът бе проврял глава през балконската врата и закриваше цялата светлина.

— Ранен ли си, Лорънс?

— О!

Хамънд се събуди и падна от леглото си от шока, че се намираше на сантиметри от муцуната на Темерер.

— Мили боже! — каза той, докато се изправяше с мъка на крака, за да седне обратно на леглото. — Чувствам се като осемдесетгодишен старец с подагра на двата крака.

Лорънс седна в леглото с почти същите усилия. През тази почивка всяко мускулче в тялото му се беше вкочанило.

— Не, съвсем добре съм си — каза той и протегна с благодарност ръка, за да погали муцуната на Темерер и да почувства утехата на солидното му присъствие. — Ти да не беше болен?

Той не искаше да прозвучи обвинително, но просто не можеше да си представи друга причина за дезертирането на Темерер и може би това прозвуча ясно в тона му. Яката на дракона увисна.

— Не — рече той унило, — не, не съм болен.

Той не пожела да каже нищо повече, а Лорънс не настоя, заради присъствието на Хамънд. Плахото поведение на Темерер не предвещаваше особено добро оправдание за отсъствието му. Перспективата да му иска обяснение не привличаше Лорънс, но още по-малко му харесваше да прави това пред дипломата. Темерер си отмести главата, за да ги пусне да излязат в градината. Този път нямаше акробатични подскоци. Лорънс се надигна от леглото и прекрачи бавно и внимателно парапета на балкона. Хамънд го последва, но за малко да не успее да вдигне достатъчно крака си, въпреки че препятствието бе високо не повече от шейсет сантиметра.