Нефритеният трон [bg]

— Изтеглете се от вратата! — ревна и Лорънс.

Той нанесе удар в главата на противника на Гранби, при което мъжът отскочи, а те двамата се изтеглиха назад. Гладкият каменен под вече бе започнал да се хлъзга под ботушите им. Някой бутна кана в ръката на Лорънс. Той отпи един-два пъти и я предаде нататък, после забърса с ръкав устата и челото си. Всички пушки стреляха едновременно, след тях дойдоха още два изстрела и те се върнаха в мелето.

Нападателите вече се бяха научили да се прикриват от пушките и бяха освободили малко място пред вратата, като повечето от тях се въртяха неориентирано няколко крачки назад. Почти бяха изпълнили двора пред павилиона. Сун Кай не бе преувеличил за броя им. Когато щурмуваха вратата наново, Лорънс застреля един мъж от шест крачки разстояние, обърна пистолета и тресна друг в слепоочието с приклада. После пак се зае да удържа тежестта на сабите до следващия сигнал на Ригс.

— Много добре, господа — каза Лорънс, като дишаше тежко.

Китайците се изтеглиха, когато чуха вика, и на вратата не остана никой. Ригс бе доста опитен и забави залпа, докато те не настъпиха отново.

— За момента имаме предимство. Господин Гранби, ще се разделим на две групи. При следващата вълна вие стойте настрана, а после ще се сменим. Търоус, Уилоуби, Дигби с мен; Мартин, Блайт и Хамънд с Гранби.

— Аз мога да съм и в двата отряда, сър — каза Дигби. — Не съм уморен, никак даже. Работата ми е по-лека, защото не участвам в удържането.

— Добре тогава, но не забравяй да пиеш вода и при възможност оставай да почиваш — отвърна Лорънс. — Те са дяволски много на брой, както сигурно всички вече видяхте — прямо каза той, — но ние сме се позиционирали добре и не се съмнявам, че ще ги удържим толкова дълго, колкото е необходимо, стига само да не се пресилваме.

— И да отивате за превръзка при Кейнс, веднага щом получите рана. Не можем да си позволим да изгубим някого заради бавна загуба на кръв — добави Гранби и Лорънс кимна с глава. — Само свирнете и някой ще дойде да заеме мястото ви.

Внезапно множеството навън нададе страховит вой. Мъжете си пробиваха път напред, за да се изправят пред залпа. Чу се топуркане и Ригс викна: „Огън!“, когато нападателите отново се втурнаха през вратата.

Сражението при входа ги затрудни повече сега, когато бяха останали по-малко на брой, но отворът беше достатъчно тесен, че да устоят. Телата на мъртвите бяха образували допълнителна зловеща барикада, струпани по две, дори по три накуп. Някои от нападателите се принуждаваха да се пресягат над тях, за да се сражават. Времето за презареждане им се струваше необичайно дълго, но това бе само илюзия. Лорънс ужасно се зарадва на почивката, когато стана готов следващият залп. Той се подпря на стената и отпи от една ваза. Ръцете и раменете го боляха от постоянния натиск, коленете също.

— Празна ли е, сър?

Дайър стоеше нетърпеливо до него и Лорънс му подаде вазата. Той припна обратно към езерото през мъглата от пушек, която бе забулила половината стая и се носеше бавно нагоре, към безкрайната пустота над главите им.