Плясъкът на крилете му [bg]

— Сигурен съм. Но може да има и друг начин, по-малко вреден за душата ти.

— Ушите ми са отворени като църковна врата — каза Кейл.

— Хубаво. Днес видя какво влияние имаш точно върху тези хора, за които Фаншоу твърди, че всеки момент ще се прекършат, нали?

— Да, видях.

— Това, което ги беше обладало, не беше нито любов, нито страх.

— А какво тогава?

— Не знам. Няма значение какво е, но можеше направо с пръст да го пипнеш. Не знам… вяра, може би. Няма значение каква точно — в техните очи там, където се намираш, дверите на ада са на тяхна страна.

— Благодаря.

— Затова свещенослужителите се цупеха така. Разбраха каква сила броди из паството им. Но да виждаш значи да вярваш, Кейл — трябва да обикаляш сред тях всеки ден и навсякъде. Те имат нужда да виждат Ангела унищожител. Как бди над тях, как действа чрез тях.

Кейл го изгледа.

— Това е все едно да искаш да полетя. Що се отнася до станалото днес — да, почувствах го, но за какво става дума, можеш да прочетеш по звездите. Те видяха един лош ангел, който бди над тях, съгласен съм — но аз едва се удържах да не падна от коня и да ги оповръщам всичките. — Той се усмихна с една от не дотам приятните си усмивки. — Не бих могъл да го направя, дори животът ми и животът на всички около мен да зависи от това.

И в следващия момент — по начин, който при други обстоятелства би бил сметнат за театрален — Кейл повърна на пода.

Всъщност, той се почувства малко по-добре след повръщането. Но срещата беше към края си, така че, смачкан като парцал, Кейл напусна Сесилиенхофт, където се бе състояла тя, и отиде да спи в Двореца на безгрижието. Тъй като всички знаеха къде е отседнал, отпред се беше събрала огромна тълпа и при вида му се разнесоха гръмки викове.

Въпреки редкия ентусиазъм на Боско за информация и желанието му да подобри качеството ѝ сред онези, които служат на неговата кауза, за Изкупителите не бе лесно да минат за нещо различно от това, което са. Те имаха платени, но ненадеждни информатори, а също и симпатизанти, неофициално обърнати в Единствената истинска вяра, чието желание да станат Изкупители бе толкова силно, колкото мъгляви бяха причините им. Те обикновено принадлежаха към презираните, неудачниците, наранените, леко лудите, дълбоко възмутените — и често напълно основателно. Но ограниченията им бяха очевидни: те не бяха дисциплинирани, нито особено компетентни, въпреки цялата си пламенност. Ако бяха способни и твърди, едва ли щяха да са толкова плодовита почва за сеене на размирици. Но един от по-трезвомислещите и умели от тях беше стигнал до Сесилиенхофт, където всички знаеха, че Кейл планира унищожението на папата. Там, разбира се, имаше пазачи, но никой не бе очаквал, нито пък беше подготвен за стълпотворението от войници на Новата армия, жадуващи да го зърнат, примесени с градските жители и множеството бежанци, евакуирани от равнината на Мисисипи. Всъщност, хаосът за малко да спаси Кейл от нападението — той нямаше планиран маршрут, и следователно нямаше как човек да се озове на място, откъдето се очаква да мине. Тълпата така го бе притиснала, че атентаторът приличаше на плаваща останка, принуден да следва движението и завихрянето на реката от хора, люшкаща се напред-назад. Кейл ту се отдалечаваше от него, ту пак се приближаваше. В един момент, докато тълпата посягаше да докосне дрехите му или молеше за благословия, една старица, която сигурно бе по-силна, отколкото изглеждаше, натика в ръката му малко бурканче и извика: