Плясъкът на крилете му [bg]

— Трябва да направим всичко голямо — каза ИдрисПюк. — Големи костюми, големи жестове. Пантомима, по-голяма от живота.

— Яж ми ушите — отвърна Кейл.

— Трябва да стане така, иначе ще се наложи да премислим всичко наново.

Всъщност, ИдрисПюк направи и двете. Куклата Кейл можете да постигне желания ефект от правилното място, с огньове зад нея, които да създават достатъчно светлина, за да бъде видяна, и с кукловоди, които да развяват триметровото расо, така че да изглежда, сякаш се бори с мощен вятър. Но се наложи да се върнат към версия на първия модел, с подплънки на раменете и фалшиви ръце, изработен от човек, който обикновено правеше манекени за фокуса с разрязването на жена на две, използвайки имитация на крака.

— В пантомимата — каза той — всичко трябва да е голямо, наистина, но толкова голямо, колкото трябва.

Тази втора версия трябваше да се гледа далеч по-отблизо, но по здрач, така че да не може да се различава ясно. Най-добрият момент за показването ѝ беше магическият час — времето преди смрачаване, когато светлината позволява дори най-грубите форми да придобият сиянието и мощта на един друг свят.

— Защо — попита Кейл — винаги всичко е по-трудно, отколкото си мислиш? Защо никога не е по-лесно?

Чувстваше се зле, бе раздразнен и пристигна на празненството в много лошо настроение. Фактът, че цялата вечер е подготвена, за да се опитат да разберат дали е умрял или не, го озлобяваше още повече.

— Ако си търсят повод да се разправят с мен, нека да се опитат. — Напоследък бе започнал да си мърмори под носа. Този път беше достатъчно силно, за да привлече вниманието на Хенри Мъглата, който се намираше в съседната стая и пишеше писмо относно ботушите.

Хенри Мъглата подаде глава през вратата.

— Каза ли нещо?

— Не.

— Чух те да говориш.

— Може да съм пял. И какво?

— Не беше пеене — беше говорене. Пак си говориш сам. Това е първият признак на лудостта, друже.

Същата нощ Боз Икард се постара да представи отново Кейл на сравнително малкото хора, които бяха разговаряли директно с него, и всички те бяха инструктирани да му задават колкото може повече сложни въпроси. Успехът му в разприказването на Кейл стигна своя връх, когато го представиха на краля — най-дългият му отговор към върховния държавен глава беше „Ваше величество“. На останалите отговаряше с една дума или свиване на рамене. Отчаян, Боз Икард вкара в играта Дороти. Тя влезе в стаята; не е пресилено да се каже, че при появата ѝ се разнесе нещо като ахване. Беше с червена кадифена рокля, изрязана безсрамно дълбоко, и червени кадифени ръкавици, които покриваха ръцете ѝ далеч повече, отколкото роклята — гърдите. Кръстът ѝ беше пристегнат така, че приличаше на кръста на мършаво момченце; полите на роклята ѝ бяха достатъчно благоприлични, когато стоеше неподвижно, но когато се движеше, разкриваха левия ѝ крак почти до хълбока. С алените си устни и руса до бяло коса тя би трябвало да изглежда като скъпа проститутка — но съумяваше да изглежда по начин, който удря човек право в гърдите и го оставя скимтящ от желание. И този ефект съвсем не се ограничаваше само до мъжете. Тя се спираше да поговори с някои от най-важните хора в стаята; прекрасната ѝ усмивка разкриваше зъби като перлички, освен един, който беше леко нащърбен, но този дефект само я правеше още по-красива. Поспря за малко да поприказва с Боз Икард и застана така, че Кейл да може да види и да оцени великолепието ѝ. После, като забеляза, че я е огледал два-три пъти, докато се преструваше, че плъзга равнодушно очи из стаята, отиде право при него. Реши, че в неговия случай дързостта ще е най-добрият подход — дръзка и красива.