Плясъкът на крилете му [bg]

Но дори език, докоснат от пламтящата жарава на самия Бог, не би могъл да постигне повече от това принудително мълчание. Тези хора не искаха нещо толкова склонно към грешки като човешко същество, което може да говори с тях като мъж с мъж — искаха да бъдат водени от ангел унищожител, не от някакво си момче. Някога той може би се бе чувствал като смърт, но сега изглеждаше като нея. И точно това бе от значение. Той представляваше нещо гибелно от друг свят; нещо, а не някой, което ги бе направило могъщи и непобедими в миналото, а сега беше тук, за да го стори отново. Те изпитваха нужда той да е нечовек, есенцията на смъртта и чумата — да е изпит, бледен и мършав като скелет, защото той въплъщаваше тези неща и беше на тяхна страна. Надигна се вик — първо от едно-две гърла, после десетки, после стотици — докато накрая се превърна в рев:

— Ангелът! Ангелът! Ангелът! Ангелът! Ангелът!

Випонд и ИдрисПюк, които го следваха по петите, бяха виждали какво ли не и рядко се изненадваха, но този път останаха смаяни и дори потресени от това, което виждат и чуват — и най-вече, което чувстват: дори те бяха увлечени от силата на тълпата. Но проповедниците, отците и свещениците от Съюза на десетте църкви също го чуха и видяха в него дяволопоклонничество, каквото си беше.