Плясъкът на крилете му [bg]

Мина цял месец в такива битки, преди Изкупителите да успеят да забавят една крепост достатъчно дълго, за да я настигнат с хиляда души тежка пехота, въоръжени с обсадни машини. Бяха им нужни четири дни, за да проникнат в лагера и да избият обитателите му. Това беше удар за Новата армия, възгордяла се от този месец на лесни победи, въпреки предупрежденията на обучаващите ги Покаятели и лаконийци, че някое поражение е неизбежно. Съответно, победата предизвика голяма радост у Принцепс, когато чу новината. Радостта му обаче не продължи дълго, щом узна подробностите: животът на двеста швейцарски селяни им бе струвал близо четиристотин Изкупители, плюс още сто с тежки рани, които имаха нужда от дълго време, за да се излекуват, и хабяха толкова много ресурси. Също така тревожен беше докладът на един от личните стотници на Принцепс, комуто той бе заповядал да участва в обсадата, за да му даде вярна представа за битката и участващите в нея войници.

— Проникването беше убийствено, Изкупителю — по-трудно от всяка битка, която съм водил. Бяха нагласили нещата така, че ние да сме лесни за поразяване, но да ни е почти невъзможно да отвърнем. Щом проникнахме вътре обаче, какъв беше шокът ни — те имаха малцина войници, може би петдесет, които си разбираха от работата и бяха трудни за убиване, но онези, които ни изтребваха в продължение на три дни… Щом се озовахме вътре и започнахме ръкопашен бой, беше все едно колим големи деца.

Оттам насетне проблемът пред Принцепс беше следният: как да счупи черупката, за да се добере до меката вътрешност. Проблемът за Кейл беше, че създаването на бойните каруци се оказа прекалено успешно. Успехите им бяха толкова леки и пълни, че Новата армия бе мъртвопияна от триумфите си. Пораженията, когато започнаха, ги изтощиха ужасно — в края на краищата, нямаше оцелели. Крачката от еуфоричната надменност до деморализирания провал бе толкова малка и същевременно толкова голяма, че беше свикано спешно (може да се каже дори паническо) съвещание по средата между равнините на Мисисипи и Испански Лийдс. Кейл беше по-болен от обикновено — бе прекарал няколко лоши седмици, — но бе натикан в бойна каруца, пълна с дюшеци, и заедно с ИдрисПюк и Випонд се опита да проспи пътя до Потсдам, където бе уредена срещата с Фаншоу, Хенри Мъглата и Съюза на десетте Антагонистки църкви. На влизане в Потсдам той реши да излезе и да язди. Колкото и да бе омекотена, бойната каруца беше неудобна, когато не можеше да спи, а днес всичките му стари рани — пръстът, главата и рамото — пулсираха и настояваха болезнено за вниманието му. („И аз! — пищяха те. — Ами ние?“). За да увеличи страданията му, дясното ухо също го болеше. Той си облече палтото и вдигна качулката, за да се предпази от студа и вятърът да не стига до болното му ухо. Това не беше нещо, което обичайно би направил, защото при Изкупителите само Лордовете на дисциплината носеха качулки, а Кейл нямаше желание да разбужда тези спомени. Сега, разбира се, той имаше далеч по-голям опит със странността на света от мнозина три пъти по-възрастни от него, но все пак бе изумен от наелектризиращия ефект, който имаше самата вест за присъствието му върху войниците, разположени на лагер по пътя му към града. Загадъчната сила, която движи слуховете с главозамайваща скорост дори през най-големите и разпръснати военни формирования, изкарваше армията навън на тълпи, където и да идеше. Щом го зърнеха, се възцаряваше благоговейно мълчание, което бързо избухваше във възторжени викове, сякаш бе самият Обесен Изкупител, влизащ в Салем. Кейл беше изумен, че такова множество може да почерпи такава сила от един толкова болен и измъчен слабак като него. Несигурен как да реагира, той си помисли дали да не им заговори. Но когато се опита, напънът за повръщане, връхлетял го час по-рано от полагаемото, го накара да млъкне и единственото, което можеше да прави, бе да се мъчи да го удържи. И така, той седеше премалял на коня си и гледаше мъжете около себе си — първо стотици, а после хиляди — вдъхновени от самото му присъствие. За тях мъртвешката му бледност и мълчанието му съдържаха повече мощ от всичко, което би могъл да каже, въпреки че бе наизустил няколко вдъхновяващи речи от писателя, чиито пиеси бе открил в библиотеката на Светилището, и те сякаш покриваха целия спектър от начини за манипулация на тълпата: „Другари мои, приятели, събратя, изслушайте ме!“ или: „Към пробива отново, храбри мои!“; и винаги надеждното: „Ний — дружинка, шепа смели братя“.