65.
Морисън наблюдаваше безпристрастно. Не възнамеряваше да участва активно. Ако нещо се вмъкнеше в ума му, щеше да го съобщи. Не би било научно да не го направи.
От лявата му страна Калинина изглеждаше мрачна, а пръстите й бездействаха. Наклони се към нея и прошепна:
Тя кимна.
— Не е в моята област. Никога не съм я чувала.
Но Калинина не се остави да я хванат в капан.
— Не съм подготвена нито да вярвам, нито да не вярвам. Но той й вярва. Защото го желае.
— Нищо повече от преди.
Дежньов разбира се мълчеше. От време на време Боранова подхвърляше една-две думи, които обаче звучаха напълно неубедително в ушите на Морисън.
Единствено Конев не губеше ентусиазма си. В един момент извика:
— Някой прие ли го? Някой друг? „Кръгов ритъм“. „Кръгов ритъм.“
Не последва пряк отговор и след малко Морисън запита:
— Какво означава това, Юрий?
Конев не отговори. Дори стана още по-мълчалив и беше погълнат от празно взиране напред, в посоката, в която флуида носеше кораба.
— Е, Юрий? — попита Боранова.
— Не го разбирам — дрезгаво отвърна Конев.
— Юрий, синко — каза Дежньов, — може би този неврон е повреден и не мисли много. Ще трябва да опитаме още един, а може би и още един. Първият просто може да е бил късмета на новаците.
Конев му метна гневен поглед.
— Не работим с отделни клетки. Намираме се в група клетки, милион или повече, които според теорията на Албърт образуват център на творческото мислене. Каквото мисли една, с малки изменения мислят и останалите.
— Надявам се, че съм показал точно това — вмъкна Морисън.
— Тогава няма нужда да преминаваме от клетка в клетка, нали? — каза Дежньов.
— Няма да има полза — потвърди Морисън.
— Добре — тежко рече Дежньов, — защото нямаме време и енергия. И сега какво ще правим?
— Нищо не разбирам — каза Конев в последвалото мълчание. — Настяспенская не може да греши.
Калинина съзнателно бавно разкопча колана си и се изправи.
— Искам да кажа нещо и не желая да ме прекъсвате. Наталия, изслушай ме! Отидохме достатъчно далече. Този експеримент трябваше да бъде направен, макар че по мое мнение беше обречен на провал. Е, провалихме се — тя вдигна тънкия си показалец към Конев, без да го поглежда. — Някои хора искат да променят Вселената по тяхно усмотрение. Каквото не им харесва — преправят го със сила или воля. Само че Вселената е извън нечия воля, колкото и да я притискаш. Не знам дали Настяспенская е права или не. Не знам дали теорията на Албърт е вярна или не. Но знам едно — каквото и да мислят, каквото и да мисли всеки учен за мозъка, те имат предвид приемливо нормален мозък. Мозъкът на академик Шапиров не е нормален. Двайсет процента от него не функционират — те са мъртви. Останалите сигурно са увредени и факта, че е в кома от седмици, го потвърждава. Всеки разумен човек би осъзнал, че Шапиров не може да мисли по нормален начин. Неговият мозък е като армия в… в отстъпление. Като фабрика с разстроено оборудване. Проблясва случайно, излъчвайки разбити мисли, разпръсквайки парчета, отломки памет. Някои хора — тя отново посочи — няма да го признаят, тъй като считат, че ако настояват достатъчно силно и шумно, очевидното ще отстъпи, а невъзможното ще се сбъдне.
Конев също се освободи и стана. Бавно се обърна и погледна към Калинина. Морисън се удиви. Конев наистина я гледаше. И на лицето му нямаше нито гняв, нито омраза, нито презрение. Погледът му беше гузен, с отсянка на презрение към самия него.
И все пак гласът на Конев остана спокоен и твърд, премествайки погледа си от Калинина към Боранова:
— Наталия, тази гледна точка беше ли спомената преди да се впуснем в това пътешествие?
— Имаш предвид, дали София ми е казвала всичко това и преди? Не го е казвала.
