![Стълба към небето [Heaven's Reach - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/2/2/8/stlba-km-nebeto-heaven-s-reach-bg-download.jpg)
Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]
- Автор: Брин Дэвид
- Серия: Ъплифт #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]». Краткое содержание книги:
Дейвид Брин е създал галактическа панорама на чудеса и мъдрост, прозрения и приключения — и разкрива загадки, които може би лежат в сърцето на вселената.
— Аз…
Гърлото му бе пресъхнало.
— Може ли… малко вода?
Реакцията им го изненада. По-високият глас изкряска:
— То говори! Виждаш ли! Не може да е шим. Удари го! Хари отвори очи и този път различи мъгляви сенки. С усилие успя да се приповдигне и усети, че две неясни фигури бързо се отдръпват назад. Млади човеци, реши той — мъж и жена, — мръсни и рошави.
— Хей! — дрезгаво каза Хари. — Какво означава това, че не можело да съм…
Внезапно млъкна, неспособен повече да се движи и говори. Можеше само да зяпне ръката пред него. Собствената му ръка… покрита с рядка козина.
Лъскава бяла козина.
Космите му имаха цвят на скреж по перваз на прозорец в зимна утрин на Хорст.
Сърцето му се разтуптя. Остра болка прониза гърба му, точно над задника.
— Внимавай — извика младата жена. — Изправя се! Като се бореше с паниката, Хари стана на крака и заопипва тялото си в търсене на рани или липсващи части. За негово огромно облекчение всичко важно изглеждаше на мястото си. Но очите му бясно и неконтролируемо се въртяха и се мъчеха да открият още какво не е наред.
„Бяла козина… бяла козина… аз… това ще го преживея… ако е единствената промяна…“
Единият от човеците отново се появи в стесненото му от страх зрително поле. Мъж, облечен в дрипи и с неколкоседмична брада. Напълно объркан, Хари можеше само инстинктивно да изръмжи и да отстъпи назад.
— Здравейте — успокоително каза младежът. — Спокойно, господине. Нали искахте вода? Донесох ви малко в тази манерка.
В ръката му имаше някакъв предмет. Приличаше на мръсна кратунка или тиква, запушена с цилиндрично парче дърво.
„Какво е това? — помисли си Хари. — Някаква шега? Или нови Е-пространствени измишльотини?“
Докато продължаваше да отстъпва по палубата на очуканата си разузнавателна станция, той видя през прозореца, че сцената навън се е променила. Огромният килим сега беше: жълт, вместо бежов и мъглата се бе сгъстила. Различаваше се само недалечна камара метални останки, които димяха и бавно се разтваряха в заобикалящите ги хищни нишки. Искаше му се да попита какво се е случило, колко време е бил в безсъзнание, откъде са дошли тези човеци и как са се озовали в кораба му. Навярно им дължеше живота си. Но подхвърлян от вълните на паниката, в момента можеше само да стиска зъби, за да не им закрещи.
„Бяла козина… но това не е всичко. Онези червеи са ми направили още нещо, сигурен съм!“
Сега ясно виждаше и двамата човеци. На лицето на жената — всъщност момиче, — имаше отвратителен белег. Тя стискаше железен лост и го размахваше като оръжие. Младежът я теглеше назад, макар че очевидно беше стъписан от вида на Хари.
— Няма да ви нараним — каза той. — Вие ни спасихте от чудовищата. Ние дойдохме и закърпихме корпуса на кораба ви. Вижте, аз се казвам Дуер, а това е Рети. Ние сме човеци… земянити. Ще ни кажете ли вие кой сте?
На Хари му се искаше да започне да вие. Да ги попита дали са слепи! Патроните не трябваше ли да познават собствените си клиенти? Макар и с бяла козина, шимът пак си бе…
Внезапно усети гъделичкане по гърба. Разбира се, това беше стената и нямаше накъде повече да отстъпва. Но усещането бе прекалено особено, сякаш стената се допираше до някакъв израстък на гърба му.
„На моя гръб.“
Точно там — последното нещо, което си спомняше — малък хищен мемоид беше проникнал в плътта му, изпълвайки тяло-ума му с вълни на смут и дезориентация.
— Искам да кажа… изглеждате така, като че ли може да сте някакъв роднина — нервно продължи младежът. — И току-що говорехте на англически, така че навярно…
Хари не го слушаше. Той ужасено се заопипва отзад с лявата си ръка и накрая докосна нещо.
В дланта му уверено се настани покрито с козина змиевидно пипало. Чувстваше го толкова естествено, все едно че се чешеше по задника или си подръпваше палеца.
„О — с известно облекчение си помисли Хари. — Това е просто проклетата ми опашка.“
После зяпна.
В гърлото му замръзна вик… който накрая излезе навън като дълга, тъжна въздишка.
Двамата човеци тревожно отстъпиха назад, когато въздишката му постепенно започна да се преобразява като хищен мем и се изля в дрезгав, истеричен смях.
Когато най-после успя спокойно да разгледа отражението си, Хари откри, че промяната далеч не е толкова ужасна, колкото се опасяваше. Всъщност, бялата козина изглеждаше… хм… очарователна.
Що се отнасяше до новия му израстък, вече се бе примирил с него.
„Сигурно ще мога да го използвам за нещо — помисли си Хари. — Макар че не горя от нетърпение да си плащам сметките за подстригване.“