Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Саркофазите, погребалните плочи и бюстове, които бяха поставени там, съперничеха по богатство и блясък.
Разкошните семейни гробници бяха така стари, че далечните прадеди, правени първи у тях, бяха погребани много на дълбоко.
Кипарисите с гъстите си сенки, равните редици от гъсти и непроницаеми храсти, между тях повечето шипки, които се срещаха на всяка крачка, всичко това даваше илюзия за един мъртвешки град с неговите улици и градини, който нощем мъртвите може би спохождаха.
Всред острова в съседство с църквата, се издигаха няколко малки стари къщи, където живееха клисарите, гробарите и неговите помощници.
Тия хора, натоварени да се грижат за гробовете на богатите, имаха жилищата си по-близо до последните, отколкото до гробовете на бедните.
Даже и в гробището мъртвите се деляха на бедни и богати. Едните, както другите, почиваха в една и съща земя, но техните гробове не бяха украсени.
Анунциата отправи гондолата си към оная част на острова, където предполагаше, че се намира гробът на баща й.
Брегът бе покрит с растителност и мъх. На едно място бе поставен един стълб за привързване на гондолите и до него няколко стъпала за изкачване на брега.
На известно разстояние се забелязваше една червеникава светлина, която проникваше между листата. Работниците работеха още при светлината на факлите.
Анунциата привърза лодката си и скочи нежно и грациозно на земята.
Тя проникна в острова, отправяйки се надясно от църквата, преминавайки между кипариси, мраморни ангели или гробища.
Скрита и закриляна от тъмната сянка на боровете, които следваха след кипарисите, девойката напредваше към прясно изкопаните гробове.
Но тъмнината бе толкова дълбока, че би било невъзможно да намери малката могила земя, представляваща последното жилище на стария Андрея, ако гробарите не бяха поставили в същия вид розите, които украсяваха гроба в остров Сан Николо, и малкия кръст с надпис: Андрея Фарсети.
Тя коленичи и започна да се моли. Нейното лице, осветено от един лъч на луната, изглеждаше като преобразено в красота. Очите й, полузатворени от страдание, оставяха да се претърколят няколко сълзи. Нежните й розови устни мълвяха молитва…
Струваше й се, че е заобиколена от една атмосфера на мир и религиозност… и при все това, съвсем близо до нея, наблюдаваше един неприятел, спотаен в гъсталака. Той очакваше момента, когато да се впусне върху своята красива жертва като някой хищник върху кроткото агънце.
Тя издигна очи, но не видя нищо. Нейната душа бе изцяло погълната от мисли за покойния й баща. Не подозираше никаква опасност.
Това бе дожът! Луиджи Гримани се бе скрил в храстите, близо до гроба на Андрея Фарсети.
Младата и невинна Анунциата бе дошла несъзнателно, за да стане плячка на дивата му страст.
Той изкусно я бе докарал в капана, карайки слугите си да осветлят една част на острова. Той я държеше този път и бе сигурен, че не ще му избяга.
Тя привърши молитвата си. Стана, хвърли последен поглед към обичния гроб, после се приготви да тръгне по пътя, който щеше да я изведе до нейната гондола.
Внезапно чу шум съвсем близо до нея. Кой можеше да се движи в храсталака? Тръпки преминаха по тялото й. Тя поиска да избяга.
В този момент клоните се отстраниха. Тя чу един полузадавен победен вик. Луиджи, дожът, с бледното лице и червеникавата брада, се появи пред нея.
Анунциата изпусна един вик на ужас при вида на този страшен човек, който бе отправил върху нея блесналите си очи.
— Най-сетне, ти си вече моя, хубаво дете! — каза Луиджи с нисък глас.
Казвайки това, той се отправи към нея, искайки да я хване.
— Ела в палата — каза той, — в разкошното ми жилище, ела при мен, за да те облека в коприна и да ми правиш компания!
— Света Богородице! — извика Анунциата, обзета от неизказан страх. — Спаси ме! Загубена съм!
— Нито едно движение, или ще те убия! — извика дожът заплашително. — Не знаеш ли, че си омъжена за Николо Стено, когото измами, избягвайки през брачната нощ, красиво сираче?
Анунциата не чуваше думите на чудовището. Тя му обърна гръб и започна да тича през гробовете и храсталаците.
Една само мисъл я въодушевяваше: да избяга от ръцете на мъчителя. Страхът не й даваше възможност да разбере своето ужасно положение. Тя вярваше, че ще се спаси и не мислеше, че островът на гробовете, със своите лабиринти и кипариси, я държеше в своите морски граници.
Внезапно тя трепна. Един полузадавен смях се чу зад нея, един смях, наподобяващ рева на тигър, готов да хване плячката си. Луиджи беше още зад нея.
В своето отчаяно бягство нещастницата като че ли не стъпваше по земята, а летеше. Изведнъж тя забеляза разкошната гробница, на която се бе възхищавала от своята гондола, старата и посивяла стена, покрита с мраморни плочки. Тя ускори тичането си към мъртвешкия храм, потънал в тъмнината, дирейки напразно изход.