История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
В същото време българите са в процес на консолидация като нация. Те имат Паисий Хилендарски с неговата история славянобългарска и хиляди участници във въстанията на сърби и гърци, както и в руско-турските войни от онова време. Ще споменем тук само българина Хаджи Христо, ръководител на конницата в гръцкото въстание, съставена предимно от българи, с право заел съответно място не само в българската, но и в гръцката история.
Българското „закъснение“
И така през първата четвърт на XIX век цялостното вътрешнополитическо и международно положение на Османската империя е крайно неблагоприятно — тя не може да се защити нито от националноосвободителното движение на потиснатите народи, нито от Русия, не може да брани някогашните си завоевания, териториалната си цялост. По това време условията за освободителното дело на балканските народи са добри, сърби и гърци вдигат мощни продължителни въстания и създават свои национални държави. Голямо българско въстание обаче не избухва — българи само участват във въстанията на сърби и гърци, както и в руско-турските войни.
Това участие е съществен принос в общия антиосмански фронт на Балканите от онова време. Неговите конкретни прояви биха могли най-сумарно да се представят така: формиране на самостоятелен български военен отряд, т.нар. Земское болгарское войскои през 1811 г. като съставна част на руската армия, която воюва с Османската империя, включване на българи във въстаническите сили на Караджорджева Сърбия, участие във Филики етерия и впоследствие в борбите на гърците в Пелопонес и Континентална Гърция (над 2000 души), създаване на български доброволчески корпус във Влахия за участие във войната от 1828–1829 г., въстаническо движение по Черноморското крайбрежие и в Югоизточна България в подкрепа на руската армия през 1829 г. и пр. Всичко това обаче е една спомагателна акция, до голяма степен зависима от руската политика или от действията, успехите и неуспехите на съседите. А крайният резултат е твърде неблагоприятен — Русия плете своята кошница, сърби и гърци също, а българите не получават нищо. Напротив, след приключване на войната от 1828–1829 г. и оттеглянето на руските войски оттатък Дунав в действие влиза репресивният апарат на Османската империя. И започва масово насилствено „преселение“ на българи от Североизточна България, Черноморието и Тракия, които напускат родните си огнища и търсят подслон във Влахия, Бесарабия, Южна Русия и Украйна.
През първата четвърт на XIX век българският въпрос, респ. въпросът за учредяване на българска национална държава, още не е на дневен ред, с такъв въпрос дипломатическите канцеларии в Европа не се занимават. Главната причина затова е, че няма голямо българско въстание едновременно с въстанията на сърби и гърци. До голямо българско въстание се стига около петдесет години по-късно (април 1876 г.) и то трае десетина дни, след което е потопено в кръв. Как може да се обясни това?
Българската историография обикновено не се занимава с този въпрос или ако нещо обяснява, то е неубедително. През 1951 г. в своите „Лекции по нова българска история“ Димитър Косев писа: „Като причина за това обикновено се изтъква близостта на българските земи до турската столица, гъстата турска колонизация и присъствието на по-големи военни сили в България. Всичко това е вярно, но главната причина е друга… — българската буржоазия била още твърде слаба и не била способна да организира в национален мащаб борбата за политическо освобождение.“ В своите „Балкански измерения на Гръцкото въстание от 1821 г.“ Николай Тодоров пък допълни, че Филики етерия готвела въстание и в България, но то не избухнало, защото османските власти взели мерки.
Тези обяснения, разбира се, не са без основание, но на фона на развиващите се събития в Сърбия и Гърция звучат твърде несериозно. Защото гръцките земи, респ. районите на гръцкото въстание от 1821 г., също не са много далеч от турската столица. А пък ако става въпрос за „мерки“ на османските власти срещу въстаническите движения в България и Гърция през 1821 г., то те са несравними величини: в България — обезоръжаване и малко арести и убийства, а в Гърция — избиване на десетки хиляди, в това число и видни фанариоти, дори патриарха, почти пълно обезлюдяване на остров Хиос, унищожаване на Месолонгион и избиване на жителите му, опустошаване на Пелопонес, повсеместни погроми и необикновени жестокости. Въпреки всичко обаче гърците не прекратяват въстанието и довеждат борбата си до успешен край. А какво да кажем за слабостта на българската буржоазия, сочена като главна причина за това, че в България няма голямо въстание заедно с въстанията на сърби и гърци? Ако сравним България със Сърбия по този показател, веднага ще констатираме, че сръбската буржоазия също не е кой знае каква сила, и то не само в началото на XIX век, но дори и сто години по-късно.