История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
И чак след всичко това ще стане възможна българската национална революция, т.е. българско националноосвободително въстание от голям мащаб. Положението в Османската империя обаче вече не е същото както през първата четвърт на XIX век.
Българското църковно-национално движение
Другата особеност на българската действителност е влиянието на Цариградската патриаршия и гръцкото духовенство в българските земи. Още от XV век се установява практика патриаршеският престол в Цариград да се заема срещу подкупи и „подаръци“. И започва повсеместна търговия с духовни длъжности, увеличаване на данъци и такси, злоупотреби, грабежи и безчинства, с една дума — обогатяване на гръцкото духовенство за сметка на българското паство. Освен това гръцките владици изхвърлят църковнославянския език от богослужението, развиват гръцка просвета, стават проводници на гръцка и гъркоманска пропаганда.
И естествено българите се противопоставят на всичко това. През 1824 г. избухва конфликт между врачанските първенци начело с Димитраки Хаджи Тошев и тамошния владика грък Методий.
Впоследствие, в края на 30-те и през 40-те години на XIX век борбата срещу гръцкото духовенство в България придобива масов характер и става движение: в Търново, Шумен, Самоков, Видин, Стара Загора, Пловдив, Пазарджик, Хасково, а също така и в Македония местните първенци — чорбаджии, търговци, занаятчии, представители на интелигенцията, се обявяват срещу гръцките свещенослужители; гласове на протест срещу злоупотребите на гръцкото духовенство в България издига българската емиграция в Румъния и Русия; в движението се включва българската колония в Цариград, османската столица става център на съпротивата срещу гръцкото духовенство по българските земи, а начело застават Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.
Движението против гръцкото духовенство в България, разбира се, не е само и единствено българо-гръцки спор или конфликт. То има много по-дълбок смисъл. Народите в Османската империя се делят на „миллети“, при което българите изобщо не са признати като народ, те са съставна част на гръцкия „миллет“. Появилата се и укрепваща българска нация не може повече да се примирява с това положение, тя се стреми към самоопределение и еманципация и трябва да се разграничи от гръцкия „миллет“. Първата стъпка в тази насока е именно прогонването на гръцките владици от българските земи, отделянето на българската църква от Цариградската патриаршия, развитието на българско национално съзнание и българска национална пропаганда. И през 1845 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски подават от името на българския народ изложение до Портата със следните искания: 1. В българските земи да се назначават български владици, които да получават заплати и да се избират и сменят от народа; 2. Българите да имат свои представители при Портата в Цариград; 3. Да се построи българска църква в Цариград начело с български владика. Както се вижда, става дума за признаване на българския народ като отделна нация в Османската империя.
В решаването на този въпрос участват различни сили и фактори:
Първо, българският народ, неговото движение против гръцкото духовенство в българските земи, за отделяне на българската църква от Цариградската патриаршия. През 40-те години на XIX век то е в подем, по време на Кримската война заглъхва и след известна стагнация в края на 50-те и началото на 60-те години достига своята кулминация. То се развива като легално движение, което в своите действия се позовава на реформените актове на Османската империя от средата на XIX век. През 1850 г. е отворена българска църква в Цариград и организирана българска църковна община като ръководен център на движението. През 1856 г. постъпва молба до султана, авторите на която от името на „шест милиона и четиристотин хиляди българи“ искат да се даде на българския народ правото да си избира един върховен църковен началник и един върховен граждански началник, с други думи, освен църковна самостоятелност българите да получат и административна автономия. През 1858 г. църковното настоятелство на българската църква в Цариград избира Иларион Макариополски за свой владика. На 3 април 1860 г. по време на великденската църковна служба България отхвърля властта на Цариградската патриаршия чрез една народна демонстрация — по споразумение с цариградските българи владиката не споменава името на патриарха, а накрая на литургията се изпява похвална песен за султана. Този акт се приема от българите като начало на възстановяването на самостоятелна българска църква, което предстои да се утвърди от султана.